Индийски шопинг. Екстремна терапия за кандидат- сватбари

Вторникът минава, остават три дни до сватбата, а аз се чудя и се мая какво ще става. Лелите в къщата се увеличават с геометрична прогресия. В сряда сутринта има още пет нови. Пристигнали с нощните автобуси от шестстотин километра, те влизат направо в кухнята и започват да режат лук, мачкат чесън и мият чинии. 

Днес май ще се пазарува. Ооо, и ще срещна булката в града, разбирам. Хубаво, приготвила съм и десетина въпроси за интервю за работа, шегувам се аз на английски с речник от 20 думи, без спомагателни глаголи и с много клатене на глава. Клатенето на глава в Индия е основният ice-breaker след широко лъсналите бели зъби на черен фон. То значи „Я стане, я не стане”, но спокойно, всичко е под контрол, нали си клатим главите в такт. Излизаме, натоварваме се на рикша, три заоблени дами и  Кауселия отгоре ни, минаваме на милиметри покрай задниците на крави, автобуси, носовете на засилени коли и мотоциклети и ето ни – в града да пазаруваме гривни.

Идват две усмихнати, хубави момичета и Кауселия гордо ги представя Гаури мами, Гаури мами систър. Добре де, аз съм виждала булката Гаури на снимка, това момиче е досущ като нея, ама това пък да е майка и? Тази жена на колко години е раждала? После разбирам, че това е самата Гаури, защото мами било женското на мама,  което пък било чичо. Да, но моментът на началната прегръдка вече е изпуснат и аз се опитвам на наваксам с широка усмивка и активно клатене на глава.

Няма проблем. Булката вече се е вторачила в стените от гривни и джунджурии, които пъргавите продавачи засипват отгоре ни. Трудно можете да си представите магазин за гривни, в който от пода до тавана има …. гривни, нали? Ами да. И аз. Но това е положението. На всяка ръка трябва да има поне по двадесеттина, за всяко сари трябва отделен комплект, matching colour, green colour ,,, colour. За имитациите на злато да не говорим – те са буквално тонове. За биндитата, шнолите за коса, лепенките, обиците за нос, иглите за сари, те са в огромни панери.

Моето главоболие взема връх над суетата и решавам да се отдръпна за малко, но жените ме придърпват и насърчително ме убеждават да си избера гривни, обици и какво ли още не. Обици, не, дупки не, опитвам се да обясня аз, а те ме гледат смаяно, как така жена без обици, продавачът се качва на втория етаж и носи огромен кашон с клипси. Добре, това може, ама обица на носа, не. Разгеле, размина ми се. Затова пък трябваше да си избера няколко дузини гривни, защото сарито ми щеше да е зелено, което значи  green colour bangles, matching colour very good, super! Golden colour, beautiful!

Следващата шопинг дестинация бе луксозен магазин за облекло, в който майката на младоженеца трябваше да купи дрехи за всички мъжки роднини от семейството на булката, а сестрата на булката, да избере принцов костюм на младоженеца за една от церемониите. Е това отне три часа. Аз за десетина минути напазарувах две ризки за Боби и останалото беше чакане.

 Индийските търговци имат някакво особено отношение към чакащите роднини. Те са нещо като невидим бивак в магазина, сядат си на столчета, чакат си, от време на време си вадят по някоя тенджерка с манджа, хапват си, бъбрят си на висок глас, обсъждат изборите на купувачите, опитват се да се пазарят с продавача, цъкат, клатят глава и поръчват следващата купчина дрехи за разглеждане. Ако това се беше случило в наш магазин, нацупената продавачка би ни изгонила след десетата минута, би правила отегчени физиономии на втората разгърната риза и би блъснала вратата след нас. А тук не. И най-интересното е, че непрекъснато прииждат нови роднини, наместват се и те, влиза някой разносвач на кафе и времето спира.

Аз време имам, нашепвам си мантрата на забързания човек  аз и разбирам, че трябва да приготвя всичките си сетива в бойна готовност, защото отиваме не къде да е, а на централния пазар да избираме сарита за 60 роднини, зеленчуци за 50 гости и може би стотици други неща, които не са ми понятни.

Представете си как се стига до централния пазар в най-натовареното време на деня в рикша. И ice-bucket challenge да бяха изсипали отгоре ми след като стигнахме, минавайки на милиметри покрай задниците на крави, носовете на мотоциклети и ауспусите на камиони, нямаше да ми мигне окото. Пазарът в този многомилионен индийски град е толкова побъркващо шумен, многолюден и богат на разложение, че моето набито  азиатско око се облещи, а умението ми да оцелявам в индийски хаос бе подложено на тежко изпитание. Най-стресиращото от всичко бе, че мехурът ми настояваше за освобождение.  И това нямаше как да стане в тоалетната на пазара. В десетия кръг на ада да ме бяха пратили, щях да си свиркам, но не и там.

Ей, намерихме му начина. Примолихме се в един дюкян да ни услужат с условия за облекчаване в задния им двор. За компенсация си купих чантичка. И сега, като казвам дюкян, да не си мислите, че това е нещо подобно на наш магазин, на турски или арабски магазин или нещо още по-екзотично.  Това е тесен коридор на пода на който са постлани дюшеци, върху тях рогозки, през деня клиентите си събуват джапанките и седят там, потънали в купчини от платове, през  нощта собствениците спят, а през цялото останало време ядат, крещят или се веселят. Е така, в такива места трябваше да прекараме следващите шест часа и да изберем не 60,  а само четири сарита, защото пазарлъкът явно не беше в успешна астрологична прогноза този ден.

Вече почти се беше стъмнило и хайде, с всичките торби тепърва щяхме да купуваме зеленчуци. Четири жени, от които едната бременна, другата с операция и третата възрастна  с шест торби, тепърва ще купуват зеленчуци. Какво ли ме чака, мислех си аз, докато тътрех две тежки от пазаруване чанти. Да взема да пробвам да си ги сложа на главата като местните жени ли? Идеално решение, тъкмо заваля.

Как се купуват зеленчуци на тъмно и в дъжд, как се пазари рикша, как се натоварваме в нея с всичкия багаж, как стигаме до вкъщи, това е нещо като Боливудска хорър-комедия. Ще кажа само, че по едно време една крава беше загризала кориандъра в едната от торбите. И това на кръстовище. Явно в този трафик, кравешкият нюх е върховно умение за оцеляване.

Е, не сме изпълнили плана, мислех си аз, докато се опитвах да се наместя на леглото, заето вече от две лели без да подозирам, че на другия ден всичко купено ще бъде вече изядено, ще пазаруваме зеленчуци ама този път от близкия пазар отново и ще почнат да пристигат роднините.

Епичната индийска сватба - част първа с епични подробности

Венчалната халка в Индия не се поставя на ръката, а на вторите пръсти на двата крака.

Знаете ли защо? Разбира се, че е свързана с меридиан, който отива право в сърцето, биха казали посветените в холистичните теории. Или пък енергизира определена точка. Или пък е по-колоритно украшение.

Обяснението, което получих от индийските жени е друго. Когато жената сведе поглед надолу, да помни, че е взета. Да преклони глава пред мъжа си и да знае, че е негова до гроб. Да сведе свенливо поглед към земята, ако някой я загледа, и да си припомни на кого принадлежи.

Така започва голямата история за индийската сватба, която аз преживях, но тепърва предстои да се опитам да проумея.

Да започнем с това, че гостите бяха 2 500, сватбата продължи седем дни, а изборът на булката бе направен от майката на младоженеца. Виждам високо вдигнатите палци на противниците на церемониите, наострените уши на любителите на „Малката булка” и ококорените очи на майките, които тепърва ще трябва да женят децата си. Както каза една приятелка „Аз от две седмици не спя от притеснение, че още не съм организирала градинското парти за 22 те гости на дъщеря ми, а за 2 500 трябваше сън да не спя с години”. Тези хора как спят?

Ами спят си, хората. По пет, шест в креват и с дрехите, по двадесетина на земята на рогозки, на светло, на тъмно, на шумно, на тъпан, на зурли, спят си. Единствената, която не спи съм аз.

Не защото ще организирам сватбата или защото имам още три лели в кревата си и пет на пода, а защото умът ми не може да организира в директории хилядите неща, които минават през очите ми през деня.

Разбира се, аз съм в Индия, на сватбата на моя духовен индийски син, Саравана, само за десет дни и съм пропуснала годежа и единият месец церемониалност около него. Пропуснала съм и щателната проверка на астрологичните карти на булката и младоженеца, внимателното планиране по ден и час на благоприятните дни, и може би десетките пуджи около това предстоящо събитие.  Сега съм в навечерието на сватбата, вторник е, в къщата е тихо и спокойно, хората си лежат и хапват на земята, готвят непрестанно, но и всичко се изяжда на мига, вадят сарита, гиздят ме с тях, слагат ми великолепни златисти гривни на ръцете и украшения на главата и се смеят ли, смеят.

Аз съм малко на хикс. Няма кого да попитам стотиците въпроси в европейската ми глава. Какъв е планът? Къде ще е сватбата? В ресторант ли, в кой ресторант, в хотел ли ще спят гостите, в кой хотел, какви дрехи ще ми трябват … Никой не може да ми отговори, защото младоженецът търчи с мотор из целия град да раздаде още 1000 покани на гостите, а единствената, която знае 20 думи  на английски в къщата е Кауселия – млада жена, която аз наричам BOSS, защото с тези 20 думи прави по 200 заповедни изречения. Toni, eat! Toni, vegetables cut! Toni, silent, mummy phone speaking!

И преди да получа отговор на хилядите си бъгнати въпроси, трябва да се опитам да разбера, кой кой е в къщата, защото тук всички са big mummy, small mummy, sister, brother, small sister …. Единственият ясен е 92 годишния дядо на Сару – сух като клон, но и също толкова жилав. Вижда само с едното око, ходи с проходилка, загърнат е в чисто бяло лунги, но сам си хапва и се обслужва и явно всички поучава, защото добавя по две изречения на всяка женска словесна престрелка.Говорят си на тамилски и вярвайте ми, наистина непрекъснато се смеят. 

Make or Break - преглътнати индийски неволи

Това е от онези истории, които се разказват след щастливия край.

Индия има едно особено качество. Нарича се Make or Break. Ако издържиш, те допуска по-навътре. Ако не - те отказва завинаги.

Преди две години, нашето изпитание с Боби бе хаосът по пътищата. Усещането, че вкеки миг малкото, съдрано моторче, в чиято кабинка си, ще бъде премазано от камикадзе автобус от Първата световна, от прозорците и от покрива на който висят хиляди двукраки. Или пък че ще умреш от задушаване от кълбата дим и мърсотия, които камионът отпред щедро бълва в лицето ти. Или пък че ще потънеш с бясна скорост, в червата на протяжно пресичащата крава. Или пък, че нощният автобус ще разбие костите, бъбреците и всяка частица рационалност, останала в европейската ти глава.

Е, този тест го издържах със среден, но го минах. За теста с купищата разлагащи се неща по улиците се правя, че ме няма. Вярвам във Великата всеочистваща сила на Майка Индия. И вярвайте ми, няма мухи. Комарите - след Китай вече не ми мига окото.

Но снощният тест. Е там май се опитаха да ме скъсат.

Както знаете, на епичната сватба, която ще се развихри днес, се очакват 2 500 гости. Десет процента от които, ще трябва да рреминат през дома на Сару. Два процента от които, през моето легло.

Вече разказах за 21та лели, които готвят. Е, смятайте, че на всяка и дойдоха снахите, зетьовете и внучетата. Снощи уравнението бе - две лели с мен на спалнята, четири долу на пода и един братчед за бодигард.

Спокойно, ще ги евакуирам, мислех си аз, като предчувствах гръмогласната сила на запушения ми нос. Да, ама не. Дойдоха още две лели. Едната се мушна на спалнята, а другата - на пода.

И аз взех, че се разболях. Пипнах вируса на младоженеца и вдигнах температура.

Треска в легло с лели. С тъпаните на Ганеша под балкона. С десетките внучета, които влизат, светват лампата и почват да си бърборят на висок глас с бабите си.

Разгеле, съмна се е извадих натежалата си глава изпод одеалото. Ще ме бъде ли днес? На сватбата баш. Да не тревожа младоженеца. Само до мен му е.

С мен моментално рипнаха и лелите. Да ме церят. Донесоха парната лампа. Дойдоха внучетата насядаха около мен, лелите на леглото и едно момиченце ми даде някакво желатиново хапче.

Аз, по принцип, вярвам, че индийските болести се церят с индийски лекарства. И най-послушно глътнах хапчето. Витамин някакъв, явно.

И като ахнаха лелите! Като зяпнаха децата! Оказа се, че съм глътнала евкалиптовата капсула за парната лампа.

О, този филм вече сме го играли, знаят всички за моята "зърнена диета" - нещо като синдром на едногодишно, да гълтам всичко, което зърна.

Отровно ли е? Ами да, разбира се, заявява Гугъл. Стана тя каквато стана, блещят се лицата на лелите.

Беж, към банята да повръщаш. Лелите и те с мен в банята, всички си пъхат пръст в гърлото да ми покажат как. Да, ама не мога.

И сега, какво? Вместо сари, болничен чаршаф в индийска болница ли ме чака?

Айде, младоженецът, горкият, яхва мотора и води хахавата си бяла майка в болницата. Докторът още не бил излязъл от банята. Той там си живее. Хахавата бяла майка звучно изпуска евкалиптови пари от хранопровода си.

Идва докторът, вижда хапчетата и прихва да се смее. Недейте да пиете понече от тях, казва той на сносен английски.

Ок. Ще доживея да видя индийския си син оженен, въздъхвам евкалиптово аз.

И по спешност съм евакуирана да се наспя в хотелска стая.

Потъвам в евкалиптов сън, и на вратата се звъни. Mam, is the room ok mam?- черничко момченце държи голям тефтер въпросник.

Спя, бе хора! Трясвам вратата под носа му, унасям се отново в парите на хранопровода си и пак се звъни. Mam, clean the room ok, mam?

Ще те погна с тази метла дето си ми я донесъл, измърморвам заплашително аз и ... пак заспивам, твърдо решена да не отварям в следващите 6 часа.

Пак се звъни... Грабвам телефона и почвам да изливам индийската си неволя.

Денят, в който изядох 38 нови неща

И не мислете, че не можех да ям повече. Очакваха ме още шест вида супички за вечеря.

Китайската храна има свойството да се намества някак гъвкаво по всички части на стомаха ти и да не остава в килера от тлъстинки, а бързо и плавно да освободи място за нова храна.

Ако съм открила едно нещо сигурно в Китай досега, то е, че винаги има закуска, обяд и вечеря.

Независимо къде е - в банка или на строеж, на полето или в магазина, китаецът закусва, обядва и вечеря топла, сготвена храна. Супата е нещо като чай, като ти се изпразни купичката, непременно ти наливат още бульонче, нудълса е основата, а какво плува около и над нудълса, никой не може да каже. И ако преди китайците са яли основно ориз, сега те ядат всичко друго с ориз - в едно ястие има поне три различни вида месо.

Та като казахме за месото, да се върнем на деня, в който хапнах всякакво месо.

Отивахме към фермата на бащата на Джилу. Водихме в багажника едно кученце. Малко, сладичко, беличко, не лае. Кученцата в Китай не лаят. Може би защото не искат да се набиват на очи.

Е, не да го ядем, спокойно. Това точно нямаше да го ядат. Защото било на една приятелка, пък тя била бременна, пък трябвало да махнат кучето. Бащата на Джилу обещал тържествено, че няма да го готви. Аз също тържествено обещах преди за първи път кракът ми да стъпи в Империята на Уникалните Готвачи, че всичко друго може да ям, но котка и куче няма. Но, за плъх нищо не бях обещала.

Още докато беше в България малката китайка ми беше разказвала, че баща и готвел някакви плъхчета, много вкусни. Оризови плъхчета били, нещо като жабки, месото им било като пилешко. Ами ок, жаба съм яла, змия съм яла, пчели и скакалци съм яла, да взема да опитам и плъхче, казвам. Ама наистина ли искаш? Амии, даа, защо не ...

Влизаме във фермата, кученцето с надпис "Не ме яжте моля" си намира местенце до друго другарче, което явно няма такива протекции и аз виждам майката на Джилу с един голям нож да разфасова нещо от което стърчи дълга, ама много дълга опашка. Оооо, нееее, това котка ли е, изстенвам аз, но Джилу казва, спокойно, това е плъхът. Кааакво, той нали беше плъхче. Това какво за бога е? Ами иди да ги видиш ей там, смее се майката.

Отивам и виждам купчина нутрии. Скупчили се едно върху друго душичките, знаят какво ги чака. Да ме прощават всички вегани и месовтрещени мои приятели, но ако ми домъчнееше за нутрийките, защо да ми домъчнява и за пиленцата и за всички други сладки някога същества, които държим във фризерите си. И така, затварям си очите за скрупули и казвам, поръчала съм го, трябва да го ям.

Всъщност месото има вкус на патешко. Силно, червено месо, запържено с обилен джинджифил да скрие всякакъв възможен аромат. Хапнах. И от опашката хапнах.

Кои бяха другите 37 неща ли? Ами поне шест вида различни плодове, на нито един от които не знам и няма да науча името, защото са непреводими. Таткото си ги гледа. Поне десет вида различни зеленчуци - непознаваеми, само по цвят може да ги оприличиш я на спанак, ама се оказва, че е листа от тиква, я на картоф, ама се оказва, че е корен на дърво, я на патладжан, ама се оказва, че е някакъв пъпчив роднина, който расте по дърветата, но не е плод. И после - поне десет вида различно тофу. Тази работа с тофуто е вече съвсем извънземна - виждаш нещо като хартия, пък то се оказва, че било тофу, някакви хора дъвчат нещо като катран, пък се оказва, че било тофу, я кисело млекце, не това е тофу.

За да допълня списъка, включвам и видовете чай, с които непрекъснато поливаме всяко ядене.

И така, това беше обядът. Всичко, без куче.

Сметката с 38 беше преди вечерята. Вечерята вече е друга сметка.

И истината е, че от ядене в Китай не се пълнее. Само умствено.

Камино - Дулсинея и шивачницата за ходила

Ден четвърти

Ето ни вече в Имението с мулетата – Мантила де лас Мулас. Никой и да не си помисля, че наистина става дума за мулета, а не за едни луди със самари, които никога не свършват, вървят винаги само в една посока, изпреварват се и пак се настигат, винаги се усмихват един на друг и си казват Буен Камино! 

Ние вече сме едни от тях, започнахме да опознаваме хората, с които се настигаме в албергите – вече свикнахме със загорелия грамаден германец, който прилича на викинг с кървясал поглед, гълта бира след бира, върви като тиранозавър и носи като слон, или с бабата и дядото испански хипита – бабата с прекрасна дълга, права, бяла коса, дядото – с дълъг мустак, къдрава коса и шавлив поглед , с няколкото рижави маратонски бегачи, с елегантните, побелели французи и претенциозните английски дами, които в най-големия пек се припичат като гущерици на площада. 

В този ден сме в един затворен двор на голяма хасиенда, „хижарката” и дъщеря и прегръщат всички сякаш са им стари познати, а ги виждат естествено за първи и последен път. По средата на двора има нещо като хирургическо столче, на което дядовците си вдигат ходилата, а хижарката, да я наречем Дулсинея, им пука мехурите, маже ги с някаква вълшебна мас и любовно им слага лепенки. През това всички ние си пием бирата, кафето, виното и какво ли не, от време на време от публиката се чува едно Ауу, Йък и всеки се надпреварва да носи мехлеми и да си ги предлагат един на друг. Слава Богу, нашите крака все още са в отлично състояние – нито един мехур, милите ми червени вседеходки, толкова си ги обичкам , те всъщност вече са бели. Всички побеляваме от праха по пътя. Е,  повечето пилигрими са трайно побелели, но то не е от праха.

Отвъд селото е заспало – днес е неделя и е грехода да се работи, няма нищо по-заспало в света от испанко село в сиеста в неделя. Ооо, ами сега, Дулсинея взе един трион, а дъщеря и- сопа и започнаха да ни обикалят един по един, оглеждайки крайниците ни. Аз, страхувайки се, че моите са идеални за хамон, се успокоявам, че тлъстинките ще се постопят и в Сантяго ще остане само месце.

За пътя днес – ами беше дълъг и равен – лудите пилигрими тръгнаха в четири часа просреднощ, а ние като малко-по-малко-луди - в седем, с това темпо до Сантяго може да спрем да си лягаме. По средата на маршрута стигнахме до едно каубойско селце със странното име Религеоз – може би религията е виното, защото всяка къща бе изба – землянка с няколко комина. 

По средата на селото бе цъфнал уестърн бар – най-пъстрият, който бях виждала в краткия си ийстърн живот – сламена къща, направено от глина, отвън боядисана в турско синьо, с две грамадни очи, а отвътре облепена с вестници, всеки милиметър от която, включително и таванът е изписан от пилигрими. Когато човек стъпва на такива места, осъзнава, че хората са като палноводна река, която никога не свършва, оставя наноси по бреговете си, носи златна жила за обитателите на коритото си и освежава, обновява, съживява!

И последно, но не и по значение, днес имаме 22 години от сватбата – типично в наш стил – на път, по хипарски, с бутилка вино от супермаркета, но и с най-вкусната хижарска супа с русенско, щедра салата с много маслини и онова негласно разбирателство, което ние с Гошито си знаем. Нали той е най-добрият мъж по света, под Млечния път и над него. Гошито се просълзи камо му прочетох писанието, сега пък аз се просълзих, значи е време за … вино!

Да не забравим да споделим, че вече сме екипирани не като пилигрими, а като „пилигроми”, защото пилиг идва от мидите, с които сме се закичили, а роми от всичко останало.

Камино Начало

Започвам разказа за нашето ПилиТониБобиГримо от Бурго да Ранеро – малко селце по Камино, в което къщите са направени от изпечена оранжева земя, небето и капаците на прозорците са синьо-зелени, а хората – ведни и усмихнати. 

Нашият малък алберг е като дядовата ръкавичка във Вавилон – побрала хора от много народи, езици и краища на света. Обединяват ги доста сходни неща – всички са усмихнати и си казват Ола!  Буен Камино!, стъпват като в паници, след като току що са свалили тежките туристически обувки и нахлузили сандалите, лицата им са обгорели и всички носят огромни бели миди с червен кръст. Повечето са са побелели коси, вървят сами или по двойки, по пътя ни задминават баби, които стъпват бодно и отривисто като офицери, докато ние, естествено сме с най-големите раници. 

Балканската ни суета ни е повелила да понесем цял гардероб, цяла торба с лекарства и пет, шест консерви Русенско и китайски макарони. Боби е достатъчно мил да ми носи втория чифт обувки и сандали, още в първия град – Леон, ще изпратим колет с блузи, рокли и поли до Сантяго и ще се снижим до две тениски,  панталон и шорти,  риза с дълъг ракав,  яке и  суичър, както правят патилите и опитни туристи. Истината е, че тук дори може и да се облечеш по пътя тъй като хората оставят зад гърба си неизползвана храна, но и торби с тениски и обувки. 

Аз, естествено съм облечена като клошар – с кърпа на пират, пет шест ката шарени дрехи и шалчета, общо взето, опитвам се да възмездя носенето с обличане. Истинските пилигрими, обаче, изглеждат различно . туристически панталон, шапка и суичър, това е модата тук. Всички спим в спални чували, сутрин хората излизат от грездото на алберга по изгрев слънце и тръгват по „Дългият път не е кратък, не е кратък, затова … бързат пилигримите!”

Шантавото е, че и в двете селца, в които влязохме, на входа на селото ни чакаше по един Фисьо, когато тръгнахме от Мадрид, на първата крачка от хостела намерих малко ключе с надпис  Made in China, а днес пътят се разделяше и не знаехме на къде да тръгнем, а точно тогава дойде малко автобусче с двама мъже в жълти тениски и шапки, които се оказа, че са гидове по Камино и разбира се, работата им беше да ни покажат верния път. Другото са щъркелите – тук на всяка камбанария има по четири гнезда на щъркели, вечер тракат с клюнове по много мелодичен начин, напомнящи шевна машина и зъболекарски стол едновременно.

А сега, да разкажа за първата ни спирка, древният, полуразрушен замък Сахагун. Ние просто влязохме в първата отворена врата в селото  и попаднахме в манастира Санта Круз.Посрещнаха ни две монахини бенедиктинки, които услужливо и задълбочено ни говориха пет минути на испански, заведоха ни до една стая като кибритена кутийка с четири легла на два етажа, показаха ни най-ниската цена – пет евро и явно сме им изглеждали твърде гладни, за да ни поканят на вечеря за осем евро и специална служба за пилигрими.  Да, тези монахини пяха вълшебно за нас, пилигримите, после мъмриха молитви, аз се просълзих, Боби каза, "Тончо, представяш ли си каква енергия има по тези места", накрая се сгушихме на по биричка в малкото уютно дворче на манастира и ето ни – сутринта на път, със звън на камбани в осем часа. 

Този ден вървяхме осемнадесет километра със средна скорост 4,5 км/час, направихме само една почивка, нямаме пришки но краката ни са малко разнебитени. До нас имаше едно френско семейство, което върви от 43 дни, тръгнали са някъде в недрата на Франция, бабата вече е изминала 380 километра , ние сега почваме. 

Хубавото е, че този път приема всеки, направен е за младо и старо, албергите са навсякъде. Сега вървим по равно, но след Леон ин чакат височини, има 375 километра до Сантяго, така че, Бог с нами!

Кулинарната КаминоМагия на Боби

Това са нахвърляни записки на една задоволена пилигромка, която току-що е напълнила празния си стомах с най-вкусната КаминоСупа, сготвена в условия, близки до марсианските.

април 2014, Сан Мигел де Кастела, на около 200 километра от Сантяго

... За пореден път преоткривам съкровището, на което се натъкнах през далечната 1987 година. Носи очила, изглежда сравнително интелигентно с побелялата си брада, мекичък е на гушкане и е бог на импровизираното хижарско готвене. Обича да пазарува в супермаркети! Аз се осмелявам да подхождам пренебрежително към това опиянение от рафтовете с пакетирани и тънко нарязани колбасчета, познавачески поглед към грамажите на сиренцата и маслинките. Да не говорим за пакетираните китайски спагети и консервите с Русенско от родината, които мъкнем в пилигромските си раници. И стигаме до Апотеоза на нашата КаминоГотовност - бързоварчето!

Завистливите погледи на всички каминосеньори и сеньорини са насочени към Гошито, когато преди още да им е мигнало окото, той е приготвил кафе, миш-маш и хижарска супа с китайски спагети. За последните пречка не бе дори и фактът, че нямаше съд, в който да заври водата. Моят мъж-химик разряза една пластмасова бутилка от вода на две, пъхна бързоварчето в долната докато загрее водата и смали бутилката наполовина, накисна нудълса, покри прилежно с капачето от горната половина, задуши ги и заедно с всичките сигурно супервредни феноли и всякакви оли, сервира хижарска каминосупа, сготвена в пластмасова бутилка с бързоварче.

Вземам си всички възражения за хлебчетата, кашкавалчетата и спагетите, които стоически носи в раницата си, защото дори и сега, в средата на нищото, в което има много крави, но няма откъде да си купиш хляб, Гошито вече е приготвил обяда и за мен остава единствено да измия чиниите.

Буен Камино! Бон апети1