Ден четвърти
Ето ни вече в Имението с мулетата – Мантила де лас Мулас. Никой и да не си помисля, че наистина става дума за мулета, а не за едни луди със
самари, които никога не свършват, вървят винаги само в една посока, изпреварват
се и пак се настигат, винаги се усмихват един на друг и си казват Буен Камино!
Ние вече сме едни от тях, започнахме да опознаваме хората, с които се настигаме
в албергите – вече свикнахме със загорелия грамаден германец, който прилича на
викинг с кървясал поглед, гълта бира след бира, върви като тиранозавър и носи
като слон, или с бабата и дядото испански хипита – бабата с прекрасна дълга,
права, бяла коса, дядото – с дълъг мустак, къдрава коса и шавлив поглед , с
няколкото рижави маратонски бегачи, с елегантните, побелели французи и претенциозните
английски дами, които в най-големия пек се припичат като гущерици на площада.
В
този ден сме в един затворен двор на голяма хасиенда, „хижарката” и дъщеря и
прегръщат всички сякаш са им стари познати, а ги виждат естествено за първи и
последен път. По средата на двора има нещо като хирургическо столче, на което
дядовците си вдигат ходилата, а хижарката, да я наречем Дулсинея, им пука мехурите, маже ги с някаква вълшебна мас
и любовно им слага лепенки. През това всички ние си пием бирата, кафето, виното
и какво ли не, от време на време от публиката се чува едно Ауу, Йък и всеки се
надпреварва да носи мехлеми и да си ги предлагат един на друг. Слава Богу,
нашите крака все още са в отлично състояние – нито един мехур, милите ми
червени вседеходки, толкова си ги обичкам , те всъщност вече са бели. Всички
побеляваме от праха по пътя. Е, повечето
пилигрими са трайно побелели, но то не е от праха.
Отвъд селото е заспало – днес е неделя и е грехода да се
работи, няма нищо по-заспало в света от испанко село в сиеста в неделя. Ооо,
ами сега, Дулсинея взе един трион, а дъщеря и- сопа и започнаха да ни обикалят
един по един, оглеждайки крайниците ни. Аз, страхувайки се, че моите са идеални
за хамон, се успокоявам, че тлъстинките ще се постопят и в Сантяго ще остане
само месце.
За пътя днес – ами беше дълъг и равен – лудите пилигрими
тръгнаха в четири часа просреднощ, а ние като малко-по-малко-луди - в седем, с
това темпо до Сантяго може да спрем да си лягаме. По средата на маршрута
стигнахме до едно каубойско селце със странното име Религеоз – може би
религията е виното, защото всяка къща бе изба – землянка с няколко комина.
По
средата на селото бе цъфнал уестърн бар – най-пъстрият, който бях виждала в
краткия си ийстърн живот – сламена къща, направено от глина, отвън боядисана в
турско синьо, с две грамадни очи, а отвътре облепена с вестници, всеки
милиметър от която, включително и таванът е изписан от пилигрими. Когато човек
стъпва на такива места, осъзнава, че хората са като палноводна река, която
никога не свършва, оставя наноси по бреговете си, носи златна жила за
обитателите на коритото си и освежава, обновява, съживява!
И последно, но не и по значение, днес имаме 22 години от
сватбата – типично в наш стил – на път, по хипарски, с бутилка вино от
супермаркета, но и с най-вкусната хижарска супа с русенско, щедра салата с
много маслини и онова негласно разбирателство, което ние с Гошито си знаем.
Нали той е най-добрият мъж по света, под Млечния път и над него. Гошито се
просълзи камо му прочетох писанието, сега пък аз се просълзих, значи е време за
… вино!
Да не забравим да споделим, че вече сме екипирани не като
пилигрими, а като „пилигроми”, защото пилиг идва от мидите, с които сме се
закичили, а роми от всичко останало.
Няма коментари:
Публикуване на коментар