Пета страстна история - Преброяване на липсите

На опашка пред гише на държавната администрация. Двойка възрастни хора си подават заявка за паспорт. Гишето е високо, служителката е отвъд него, а бабичката е прегърбена и едва наднича.

Служителката попълва формуляр.
- Години?
- 82.
- Баща?
- Ами, ... той почина.
- Майка?
- Ами, то и тя почина ..
- Съпруг?
- Почина, започва да притреперва гласът зад бюрото.
- Ръст? - продължава механично роботът отвъд бюрото.
- Ами, то аз се смалявам, бе момиче! - простенва бабичката.
Роботът се надига, измерва я с поглед и отсича - 156.
- Цвят на очите?
- А сега де? Ами аз на едното имам перде.

В този момент възрастният мъж не издържа и извиква:
- Сини са, госпожо, сини са очите и. Като се влюбих в нея бяха сини, сега за перде ще ми приказва ...

Миналата година бях кръстила петъчните си страсти " Преброяване на благословиите". За това иде реч и сега....

Четвърта страстна история - Девет санта

Кат бях седмия месец имах девет санта разкритие. Ни ма гледай така, ни са пули толкоз! Девет санта ти казвам. Шъ падни бебето, как няма да падни. Пък аз нямам време да го вардя да не пада, нямам време в болница да лежа, бабата болна, дядото и той. Трябва да са оправя и да го изкарам до деветте, викам.

Отивам при една кумшийка. Викам и - Ей, шъ, ко да гу прая туй беби бе, шъ пада, кък да го пазя да ни пада? Пък тя ми вика - Виж кво, шъ вземиш две кърпи, триъгълни. Шъ ги вържиш ей тъй на възел отстрани и отдолу на възел. И отдолу възела пъхаш нагори, нали са сещаш. Тъй шъ гу държиш бебито. Вземам аз двете кърпи, вързвам ги и вече - шапка на тояга. Кат гу усетя да почва пак да пада, сядам ей тъй, на усморка съ въртя и то пак са качва.

Ей изкарах деветте месеца с девет санта, ако щеш вярвай. Були, були, в болницата шъ влизам. Да ама там телевизията дошла, нова била болницата, откривали я, всички шъткат, мъткат, на мен никой за нищо ни мъ бара. Були, булиии, пу идно времи, паднала съм, от болка съм припаднала, викат.

Събуждам съ, гледам, на едно легло лижъ, нит курем, нит беби. Въх, викам, къде ми и бебиту, къде ми и куремъ. Ривъ, ривъъ, пък унез пак шъткат, мъткат в куридоръ, на мен никой внимание ни ми обръща. Пу идно времи гледам, една кумшийка - санитарка, от нашта махла. Викам и - Ила тука ма, кажи, къде ми и бебито, къде ми и куремъ?

Пък тя найш кво викъ? Ти, вика, тиникия имаш ли мъ, и ми сочи номерчето на ръката ми. Щом кът имъш тиникия, значи имаш дите, ни съ бой.

И тъй, начи, успукуих съ многу. Гледам си тиникията и си викъм, их, начи, имам ли тиникия, начи имам и дите!

Трета страстна история - Бай Юрдан и неговата рана

Юрдан се казвам. Синът ми умря преди пет години. За няма и седмица умря. И останахме с бабата. И с жена му и децата. Гледаме са, няма как. Един мъж съм в къщата сега, всички на мене чакат. Пък мен краката не ма държат вече. Тоз левия по-бива, ама десния, никакъв го няма. От време оно е тъй. Рана имам на него. И не зараства, мамицата и. Раниха ме през войната. Някакво парче от бомбата влязло. Хем не могат го изкарат, хем не излиза само, хем раната отворена седи.

Ама дет са вика, то с всичко са свиква. Ей на, и аз мойта рана откога я нося. Само веднъж са затвори. И после пак зейна. Ама сега за туй ще ти разказвам, как са затвори, мамицата и. Миналото лято беше.

Викат ма на двора, Юрдане, идвай. На Митко в къщата влязла лисица. Убил я, ши я дере. Иди да му дадеш акъл, чалъм има, той хабер няма. Отивам, гледам го Миткото фанал са да дере лисицата. Пък тя, бая големичка. Хубава кожа ще стане от нея. Фанахме са, одрахме я за няма и час. Почерпи момчето.

То хубаво, ма, идва докторът. В командировка в Силистра бил и кат са върнал, направо у нас. Вий, вика, таз лисица, таковахте ли я за бяс. Къв бяс та гони, бе докторе, няма бяс, ела тука пий една ракия. Не, вика, докторът, проба за бяс искам. И кво са оказа то, бясна била. Прав бил докторът. Мамицата и и лисица мръсна. И на, фана го Миткото. Рана имал на ръката си, порязал са бил, в кръвта му влязла заразата. Не можаха да го оправят. Не си бил бил ваксината навреме. Отиде си момчето. Кат сина ми си отиде, младо и право. Пяна на устата казват му излизала, светлото не можел да търпи. Страшна работа.

То и за мен страшно стана тогава. Зер, и аз значи съм бесен. И кат ма хвана бабата, в плевнята ма залости. Тука ще седиш, вика, да не заразиш децата. Ако си бесен, бесен си, ама и ний всичките да не побеснейм. Докторът пак в командировка. Кво да праиш, седа и гък не казвам. Носят ми храна, вода ми носят, пък аз чакам пяна да почне да ми излиза от устата. Четирийсе дни чаках. Минават разни хора и викат, Бай Юрдане, не си ли умрял още бе. Пък аз им викам, жив съм, мамицата ви, жив съм. И знайш кво - таз рана пуста взе че са затвори, мамицата и недна. Ако щеш вярваш, затвори са. И на жената показвам, и не знам да са радвам ли, да плача ли, нали белким ша мра, с рана или без рана все тая.

На четирийстия ден викат карантината свърши, ша тъ бива още. И бабата ма пусна в къщата да вляза. Айде, викам, курбан ще давам. Оживях. Писано ми било.

Ей на, направих курбана. Вдигам ракията, викам Айде наздраве, и те викат Наздраве, Юрдане. И знайш кво - до вечерта, пустата му рана пак зейна, мамицата и.

Тъй ши е. По-лошо щи става, по-хубаво няма да става. Ама белким децата пораснат, пък после щи му мислим.

Втора страстна история - Странници в Странджа

Тази земя е особена. Слабо залесена, слабо населена,наглед проходима. А всъщност, неизбродна.

Тя не е от земите, които се изброждат по хоризонтала. Странджа е вертикална. Трябва да слезеш в дълбокото, при лековитата вода, за да я усетиш.

Тръгнали по в началото по хоризонтала, караме по пътища, изкопани като от гъст метеоритен дъжд. Кратерите са толкова огромни, че зеленият ни бръмбар пъпли като зашеметен, Боби е прехапал език да не замърси словесно слуха ми, а в колата гърми турско радио, защото друг сигнал просто няма. Пътуваме към село Сливарово. Намира се отвъд кльона, бившите телени ограждения с полоса, които са държали този край заложник на държавната сигурност. Разминаваме с няколко граничарски джипа, всички ни поглеждат с онова разбиращо съчувствие, с което се гледат лудите. Колата е закичена с върбов венец, мис Тони и тя, дрехите им от шарени, по-шарени, ухилени до уши и пеят. Има ли много до Сливарово, питаме. Има, ако стигнеш, измърморва граничарят.

В Интернет пише, че в Сливарово имало ресторант и спа център. Ние сме за ресторанта. Да, ама сме и за гъби. Оказва се, че Сливарово е село от пет къщи и две огромни кучета, които войнствено го бранят от пришълци като нас. Мис Тони слиза боязливо от колата да направи няколко снимки и отново беж, Нито Сливарово, нито сливова, нито сливи.

Разказвам тази история, за да пошушна как Странджа не е земя за пътеводител. Тя е променлива земя. И ще ти се отвори, ако те допусне до себе си.

Допусна ни до магията, наречена Индипасха - древно тракийско оброчище с лековита вода в дълбок като дебрите на митовете дол. Имахме вълшебното усещане да вървим сами по магична зелена пътека навръх Цветница, да се унасяме от цветовете на игликата и трелите на птичките, да се усмихваме на слънчевите лъчи, проврели се през клоните на вековните букове и да търсим светилището сами. Чувствахме се защитени и вдъхновени. Намерихме пътечката надолу, слязохме до магичната рекичка с облени от свръхестествена светлина камъни, наляхме си от меката вода и се размечтахме. Такова място те изпълва с доброта и любов. С благодарност, че си жив. И че сме заедно.

Това е магията на аязмото. Да пиеш вода с благодарност.

Така открихме и аязмото на Света Петка до село Бръшлян. Един човечец направил параклисче, надписал билките с указания за всяка, прокарал пътечка до лековитата жълта кал. После починал. Но хората му тачат стореното. Нищо не се заключва, но се пази. Както и параклисчето на Свети Пантелеймон до село Бръшлян. Отворено и съхранено.

Така видяхме ние Странджа. Земя, която е сменяла наемателите си както слънцето бяга зад облаците. Но съхранена. И отворена, ако и отвориш душата си с благодарност.

Разказът на слепия художник - Първа страстна история

Художник съм. Не ме гледай, че очите ми са улави. От преди две години направих два инсулта и сега ей, на паднаха пердетата. Ама се лекувам. Таз вода е лековита, с нея се лекувам. А туй око дет гледа на чомпе, то е по-отдавна. На татко си мязам. Той преди да умре ръцете му румба играеха. Щот много обичаше пиенето. Той ли го обичаше, то него ли обичаше, не мога да кажа, ама ей на, спомина се млад на 65 само.

Пък аз съм на осемдейсе и няколко. Вече спрях да ги броя. Май на дядо си ще съм се метнал. Кат него съм кръстен - Никола. Той като беше на 105 го обръснах и му викам, дядо, дай малко да отидем да погледаме момичетата в махлата, пък той вика, айде отивай Николчо сам, да не ти преча, че само мен ще гледат. Кат се върнах, умрял. Купиха му нова униформа да го погребат с нея. Опълченска. И аз тъй, кат него. Когат Господ ма прибере и аз с нови дрехи искам да си ида. Сега си нося старите. Щот никой не ма гледа. Пък там нали ще са представям. Пременен трябва да съм.

От времето на Людмила Живкова досега все съм художник. В таз църква някои работи аз съм ги рисувал, ама тоз игуменът много се възгордя и извика един софиянец, той да ги украсява. Ей на, таз икона до входа виждаш ли я. Там преди беше Света Петка. Тоз, софиянецът, взел, че я замазал и върху нея нарисувал Патриарх Евтимий Търновски, ама с лицето на игумена. Така му бил поръчал онзи. Много золуми направи тоз човек. Ей на там оназ купчина виждаш ли, камбанария щял да ми прави. Да, ама аз му казвам, ний сме източно православни, камбаната отляво трябва да се тури. Слуша ли те някой. Е, изгониха го, белким.

Туй око дет гледа накриво виждаш ли го? С него чета книгите. Много обичам да чета, да знайш. Вече много не виждам, ама каквот си спомням, такова чета. Ей таз книга виждаш ли я - историята на Коджа Бук - нашто село - Голямо Буково. Тука турците кръвнина никога не са вземали. Щот 56 000 семейства са правили дървени въглища за султана. Отишли наште при онбашията, викат му, дай ни земя да си направим манастир, църква да си направим. През 1885 година става тая работа. И той им вика, ако намерите някое свято място, дет да има лековита вода, дет да има останки я от църква я от някой поп от ваште, ще ви дам да си направите. И материалите от мен ще са, бигорния камък, желязото, оловото, биглите, от мен ще са. От вас да намерите мястото и да я направите искам. И ей на - намерили мястото. Таз вода е лековита. Затуй тъй са вика манастира "Животопреливний източник"- няма да ти разправям колко хора е изцелил. Тез табелки видиш ли ги - все идват да дават пари от благодарност. Идва един руснак, взема една икона от моите. Викам му 200 лева, пък той ми дава 200 евро. Аз му казвам, да ти върна, пък той вика "Бери!". То мойта беритба вече свърши, ще ма вършеят скоро, ама.

Таз табелка видиш ли я. Девицата Гира тук са погубила завалийката. Монахиня била. Девица. Ама един даскал от селата я подлъгал и на, влюбила се лудо. Лудо ти казвам. Щот оня серсемин женен бил. Една жена като се влюби в тебе, никога не трябва да я лъжеш, ей. И тъй, несподелена любов - турило край на живота си момичето. За такава любов и водата не помага.

Ей на, виж Султан Мурад, дето бил женен за сестрата на Иван Асен. На Косово поле Крал Марко, Крали Марко дет му викаме по посякъл. Ама в сърцето му казват намерили българска стрела. Ей, опасно нещо са туй жените.

Ама теб кат те гледам и ти си палава. Усмяна си такава, пъргава. И да не те виждам, пак мога да те нарисувам. По чувство. С топли цветове. Кат ябълка.

Айде, сполай и със здраве. Пий от водата. И да кажеш на хората - има там един дядо в дивата Странджа, дето очите му румба играят, нищо че е кьорав.

Приказка за Речните хора

Има едни хора, които имат къщи осем месеца в годината а четири нямат. 

Къща не значи „две липи отпред”, а  - пъстро бунгало с ярки като крилете на птиците завеси вместо врати и прозорци, рогозки на пода и кану на входа. 

Дворът е плувен басейн. Той е баня – там се къпят и си мият зъбите, мивка – там си мият чиниите , пералня – там перат дрехите, кухня – там си ловят рибка за тигана, коридор – там си говорят със съседите от другото кану. Не е, обаче, тоалетна. Водата ухае като чиста, сладка е, движи се, в нея плуват водни лилии и всевъзможни цветя. 

Децата отиват на училище с лодка, магазинът идва в друга лодка, токът и водата си идват по нормалния начин. 

Тези хора нямат много, но са най-засмяните хора на света! Най-цветните, най- чистите. Красотата около тях е толкова много, работата е толкова малко, спокойствието е толкова огромно, че не им остава нищо друго освен да сварят ориза, да изперат и да излязат да съзерцават реката. Шум няма, пластмаса няма, замърсяване няма. Чува се само плисъкът на кануто. 

Ако има терапия анти- стрес – това е!

После идва и стресът. Следващите четири месеца – от средата на април до края на юли идват Тяхно Величество Мусоните, идва солената вода, нивото на басейна се вдига, и хоп- къщата вече я няма. Правителството вече е извело хората към специални постройки в града. 

Те заминават като в командировка и когато се върнат, изгребват калта от къщата, боядисват стените и … засяват ориза. Поне Мусоните са предвидими! И правителството си знае работата.

Тези хора не държат скъпи вещи. Нямат тази възможност. Просто ядат, молят се и обичат!

Камък ми падна от ....

Има нещо интимно в посещението при зъболекар. По-искрено и лично дори от редовния месечен психосеанс при фризьор.

Да започнем с нервната напрегнатост и възбудена освободеност в началото и края.

Да преминем през точния като пръстов отпечатък зъбен статус в компютъра на Всевиждащия, който говори повече за твоята идентичност от всеки един детектор. Леко да надникнем в прелюдията "Ама какво точно ще ми правите и ооо, ама аз май се отказах ..."

И да се спрем на момента, в който ... зяпваш.

Тогава идва времето на Всевиждащия. Той надниква в устата ти и започва да разказва дългата и поучителна приказка какво е било, какво е сега и какво ще бъде. Но не само да разказва. А и да задава въпроси. Към себе си, разбира се. На които да си отговаря сам, защото с всичките оръжия за масово поражение в устата си, можеш единствено да се кокориш и да преритваш.

В един момент чуваш фразата "... ами то трябва да свикнеш, че хората не те обичат ...". О, говори нараненото ти его, какво ли ме чака в този свят на омраза. По-късно разбираш, че не теб не обичат, а Него НЕ ГО обичат. Никой не обичал зъболекари.

И тогава минаваш в друга тоналност. Машината вече не вие като бясно куче, а чурулика като ято врабци в устата ти. Прожекторът не те заслепява като полицейски фенер, а те грее като пролетно слънце.

И ти пада камък. От под небцето. Зъбен