Трета страстна история - Бай Юрдан и неговата рана

Юрдан се казвам. Синът ми умря преди пет години. За няма и седмица умря. И останахме с бабата. И с жена му и децата. Гледаме са, няма как. Един мъж съм в къщата сега, всички на мене чакат. Пък мен краката не ма държат вече. Тоз левия по-бива, ама десния, никакъв го няма. От време оно е тъй. Рана имам на него. И не зараства, мамицата и. Раниха ме през войната. Някакво парче от бомбата влязло. Хем не могат го изкарат, хем не излиза само, хем раната отворена седи.

Ама дет са вика, то с всичко са свиква. Ей на, и аз мойта рана откога я нося. Само веднъж са затвори. И после пак зейна. Ама сега за туй ще ти разказвам, как са затвори, мамицата и. Миналото лято беше.

Викат ма на двора, Юрдане, идвай. На Митко в къщата влязла лисица. Убил я, ши я дере. Иди да му дадеш акъл, чалъм има, той хабер няма. Отивам, гледам го Миткото фанал са да дере лисицата. Пък тя, бая големичка. Хубава кожа ще стане от нея. Фанахме са, одрахме я за няма и час. Почерпи момчето.

То хубаво, ма, идва докторът. В командировка в Силистра бил и кат са върнал, направо у нас. Вий, вика, таз лисица, таковахте ли я за бяс. Къв бяс та гони, бе докторе, няма бяс, ела тука пий една ракия. Не, вика, докторът, проба за бяс искам. И кво са оказа то, бясна била. Прав бил докторът. Мамицата и и лисица мръсна. И на, фана го Миткото. Рана имал на ръката си, порязал са бил, в кръвта му влязла заразата. Не можаха да го оправят. Не си бил бил ваксината навреме. Отиде си момчето. Кат сина ми си отиде, младо и право. Пяна на устата казват му излизала, светлото не можел да търпи. Страшна работа.

То и за мен страшно стана тогава. Зер, и аз значи съм бесен. И кат ма хвана бабата, в плевнята ма залости. Тука ще седиш, вика, да не заразиш децата. Ако си бесен, бесен си, ама и ний всичките да не побеснейм. Докторът пак в командировка. Кво да праиш, седа и гък не казвам. Носят ми храна, вода ми носят, пък аз чакам пяна да почне да ми излиза от устата. Четирийсе дни чаках. Минават разни хора и викат, Бай Юрдане, не си ли умрял още бе. Пък аз им викам, жив съм, мамицата ви, жив съм. И знайш кво - таз рана пуста взе че са затвори, мамицата и недна. Ако щеш вярваш, затвори са. И на жената показвам, и не знам да са радвам ли, да плача ли, нали белким ша мра, с рана или без рана все тая.

На четирийстия ден викат карантината свърши, ша тъ бива още. И бабата ма пусна в къщата да вляза. Айде, викам, курбан ще давам. Оживях. Писано ми било.

Ей на, направих курбана. Вдигам ракията, викам Айде наздраве, и те викат Наздраве, Юрдане. И знайш кво - до вечерта, пустата му рана пак зейна, мамицата и.

Тъй ши е. По-лошо щи става, по-хубаво няма да става. Ама белким децата пораснат, пък после щи му мислим.

Втора страстна история - Странници в Странджа

Тази земя е особена. Слабо залесена, слабо населена,наглед проходима. А всъщност, неизбродна.

Тя не е от земите, които се изброждат по хоризонтала. Странджа е вертикална. Трябва да слезеш в дълбокото, при лековитата вода, за да я усетиш.

Тръгнали по в началото по хоризонтала, караме по пътища, изкопани като от гъст метеоритен дъжд. Кратерите са толкова огромни, че зеленият ни бръмбар пъпли като зашеметен, Боби е прехапал език да не замърси словесно слуха ми, а в колата гърми турско радио, защото друг сигнал просто няма. Пътуваме към село Сливарово. Намира се отвъд кльона, бившите телени ограждения с полоса, които са държали този край заложник на държавната сигурност. Разминаваме с няколко граничарски джипа, всички ни поглеждат с онова разбиращо съчувствие, с което се гледат лудите. Колата е закичена с върбов венец, мис Тони и тя, дрехите им от шарени, по-шарени, ухилени до уши и пеят. Има ли много до Сливарово, питаме. Има, ако стигнеш, измърморва граничарят.

В Интернет пише, че в Сливарово имало ресторант и спа център. Ние сме за ресторанта. Да, ама сме и за гъби. Оказва се, че Сливарово е село от пет къщи и две огромни кучета, които войнствено го бранят от пришълци като нас. Мис Тони слиза боязливо от колата да направи няколко снимки и отново беж, Нито Сливарово, нито сливова, нито сливи.

Разказвам тази история, за да пошушна как Странджа не е земя за пътеводител. Тя е променлива земя. И ще ти се отвори, ако те допусне до себе си.

Допусна ни до магията, наречена Индипасха - древно тракийско оброчище с лековита вода в дълбок като дебрите на митовете дол. Имахме вълшебното усещане да вървим сами по магична зелена пътека навръх Цветница, да се унасяме от цветовете на игликата и трелите на птичките, да се усмихваме на слънчевите лъчи, проврели се през клоните на вековните букове и да търсим светилището сами. Чувствахме се защитени и вдъхновени. Намерихме пътечката надолу, слязохме до магичната рекичка с облени от свръхестествена светлина камъни, наляхме си от меката вода и се размечтахме. Такова място те изпълва с доброта и любов. С благодарност, че си жив. И че сме заедно.

Това е магията на аязмото. Да пиеш вода с благодарност.

Така открихме и аязмото на Света Петка до село Бръшлян. Един човечец направил параклисче, надписал билките с указания за всяка, прокарал пътечка до лековитата жълта кал. После починал. Но хората му тачат стореното. Нищо не се заключва, но се пази. Както и параклисчето на Свети Пантелеймон до село Бръшлян. Отворено и съхранено.

Така видяхме ние Странджа. Земя, която е сменяла наемателите си както слънцето бяга зад облаците. Но съхранена. И отворена, ако и отвориш душата си с благодарност.

Разказът на слепия художник - Първа страстна история

Художник съм. Не ме гледай, че очите ми са улави. От преди две години направих два инсулта и сега ей, на паднаха пердетата. Ама се лекувам. Таз вода е лековита, с нея се лекувам. А туй око дет гледа на чомпе, то е по-отдавна. На татко си мязам. Той преди да умре ръцете му румба играеха. Щот много обичаше пиенето. Той ли го обичаше, то него ли обичаше, не мога да кажа, ама ей на, спомина се млад на 65 само.

Пък аз съм на осемдейсе и няколко. Вече спрях да ги броя. Май на дядо си ще съм се метнал. Кат него съм кръстен - Никола. Той като беше на 105 го обръснах и му викам, дядо, дай малко да отидем да погледаме момичетата в махлата, пък той вика, айде отивай Николчо сам, да не ти преча, че само мен ще гледат. Кат се върнах, умрял. Купиха му нова униформа да го погребат с нея. Опълченска. И аз тъй, кат него. Когат Господ ма прибере и аз с нови дрехи искам да си ида. Сега си нося старите. Щот никой не ма гледа. Пък там нали ще са представям. Пременен трябва да съм.

От времето на Людмила Живкова досега все съм художник. В таз църква някои работи аз съм ги рисувал, ама тоз игуменът много се възгордя и извика един софиянец, той да ги украсява. Ей на, таз икона до входа виждаш ли я. Там преди беше Света Петка. Тоз, софиянецът, взел, че я замазал и върху нея нарисувал Патриарх Евтимий Търновски, ама с лицето на игумена. Така му бил поръчал онзи. Много золуми направи тоз човек. Ей на там оназ купчина виждаш ли, камбанария щял да ми прави. Да, ама аз му казвам, ний сме източно православни, камбаната отляво трябва да се тури. Слуша ли те някой. Е, изгониха го, белким.

Туй око дет гледа накриво виждаш ли го? С него чета книгите. Много обичам да чета, да знайш. Вече много не виждам, ама каквот си спомням, такова чета. Ей таз книга виждаш ли я - историята на Коджа Бук - нашто село - Голямо Буково. Тука турците кръвнина никога не са вземали. Щот 56 000 семейства са правили дървени въглища за султана. Отишли наште при онбашията, викат му, дай ни земя да си направим манастир, църква да си направим. През 1885 година става тая работа. И той им вика, ако намерите някое свято място, дет да има лековита вода, дет да има останки я от църква я от някой поп от ваште, ще ви дам да си направите. И материалите от мен ще са, бигорния камък, желязото, оловото, биглите, от мен ще са. От вас да намерите мястото и да я направите искам. И ей на - намерили мястото. Таз вода е лековита. Затуй тъй са вика манастира "Животопреливний източник"- няма да ти разправям колко хора е изцелил. Тез табелки видиш ли ги - все идват да дават пари от благодарност. Идва един руснак, взема една икона от моите. Викам му 200 лева, пък той ми дава 200 евро. Аз му казвам, да ти върна, пък той вика "Бери!". То мойта беритба вече свърши, ще ма вършеят скоро, ама.

Таз табелка видиш ли я. Девицата Гира тук са погубила завалийката. Монахиня била. Девица. Ама един даскал от селата я подлъгал и на, влюбила се лудо. Лудо ти казвам. Щот оня серсемин женен бил. Една жена като се влюби в тебе, никога не трябва да я лъжеш, ей. И тъй, несподелена любов - турило край на живота си момичето. За такава любов и водата не помага.

Ей на, виж Султан Мурад, дето бил женен за сестрата на Иван Асен. На Косово поле Крал Марко, Крали Марко дет му викаме по посякъл. Ама в сърцето му казват намерили българска стрела. Ей, опасно нещо са туй жените.

Ама теб кат те гледам и ти си палава. Усмяна си такава, пъргава. И да не те виждам, пак мога да те нарисувам. По чувство. С топли цветове. Кат ябълка.

Айде, сполай и със здраве. Пий от водата. И да кажеш на хората - има там един дядо в дивата Странджа, дето очите му румба играят, нищо че е кьорав.

Приказка за Речните хора

Има едни хора, които имат къщи осем месеца в годината а четири нямат. 

Къща не значи „две липи отпред”, а  - пъстро бунгало с ярки като крилете на птиците завеси вместо врати и прозорци, рогозки на пода и кану на входа. 

Дворът е плувен басейн. Той е баня – там се къпят и си мият зъбите, мивка – там си мият чиниите , пералня – там перат дрехите, кухня – там си ловят рибка за тигана, коридор – там си говорят със съседите от другото кану. Не е, обаче, тоалетна. Водата ухае като чиста, сладка е, движи се, в нея плуват водни лилии и всевъзможни цветя. 

Децата отиват на училище с лодка, магазинът идва в друга лодка, токът и водата си идват по нормалния начин. 

Тези хора нямат много, но са най-засмяните хора на света! Най-цветните, най- чистите. Красотата около тях е толкова много, работата е толкова малко, спокойствието е толкова огромно, че не им остава нищо друго освен да сварят ориза, да изперат и да излязат да съзерцават реката. Шум няма, пластмаса няма, замърсяване няма. Чува се само плисъкът на кануто. 

Ако има терапия анти- стрес – това е!

После идва и стресът. Следващите четири месеца – от средата на април до края на юли идват Тяхно Величество Мусоните, идва солената вода, нивото на басейна се вдига, и хоп- къщата вече я няма. Правителството вече е извело хората към специални постройки в града. 

Те заминават като в командировка и когато се върнат, изгребват калта от къщата, боядисват стените и … засяват ориза. Поне Мусоните са предвидими! И правителството си знае работата.

Тези хора не държат скъпи вещи. Нямат тази възможност. Просто ядат, молят се и обичат!

Камък ми падна от ....

Има нещо интимно в посещението при зъболекар. По-искрено и лично дори от редовния месечен психосеанс при фризьор.

Да започнем с нервната напрегнатост и възбудена освободеност в началото и края.

Да преминем през точния като пръстов отпечатък зъбен статус в компютъра на Всевиждащия, който говори повече за твоята идентичност от всеки един детектор. Леко да надникнем в прелюдията "Ама какво точно ще ми правите и ооо, ама аз май се отказах ..."

И да се спрем на момента, в който ... зяпваш.

Тогава идва времето на Всевиждащия. Той надниква в устата ти и започва да разказва дългата и поучителна приказка какво е било, какво е сега и какво ще бъде. Но не само да разказва. А и да задава въпроси. Към себе си, разбира се. На които да си отговаря сам, защото с всичките оръжия за масово поражение в устата си, можеш единствено да се кокориш и да преритваш.

В един момент чуваш фразата "... ами то трябва да свикнеш, че хората не те обичат ...". О, говори нараненото ти его, какво ли ме чака в този свят на омраза. По-късно разбираш, че не теб не обичат, а Него НЕ ГО обичат. Никой не обичал зъболекари.

И тогава минаваш в друга тоналност. Машината вече не вие като бясно куче, а чурулика като ято врабци в устата ти. Прожекторът не те заслепява като полицейски фенер, а те грее като пролетно слънце.

И ти пада камък. От под небцето. Зъбен

За едно облаче

Товa е ненaписaнaтa история нa едно Облaче. Бяло, пухкaво кълбенце от кaпчици водa, събрaли се зaедно неизвестно откъде и неизвестно докогa, но притеглени еднa към другa от Силaтa дa бъдaт Зaедно.

И тaкa, Облaчето се къпело в слънчевaтa светлинa и вярвaло, че е злaтно, оглеждaло сянкaтa си върху тучните поляни и рaзбирaло, че имa знaчение, оглеждaло се в очите нa хорaтa и се обърквaло понякогa - едни очи го гледaли тревожно, други - сърдито.

Имaло и очи ..., които го гледaли Омaяни. Зa тях припкaло облaчето! И тук, и тaм! Искaм дa ме зърнaт, искaм дa ги зърнa, искaм, искaм, искaм, пеело си то, но не знaело Едно...

Облaчето не знaело, че е и тук и тaм, зaрaди Негово Височество Вятърa. То си мислело, че припкa сaмичко, но Вятърът нaпрaвлявaл крилете му.

Рaзбрaло товa, когaто веднъж, без дa знaе зaщо, към него се устремили тъмни, грaдоносни облaци. "Зaщо? Зaщо при мен?", пискaло с тънкото си глaсче Облaчето, но думите му били зaглушaвaни от грохотa нa гръмотевици.

И тогaвa ... дошлa Светкaвицaтa и го пронизaлa прaво в сърцето. И ... нaшето облaче се стопило. Превърнaло се в милиони безбройни сълзички, които бaрaбaнили по чaдърите нa хорaтa, тропaли по стъклaтa нa прозорците им, изтичaли с кaлнaтa водa нa кaпчуците.

Но, не товa е крaят нa нaшaтa ненaписaнa история. Пекнaло слънцето и Облaчето отново скокнaло нa небето. Почти същото ...

Само небото им е граница

   Натрупан държавен дълг за около пет милиарда евро, похарчен за споменици, разбирай паметници.
   Най-големият кръст в света.
   Най-големият в света паметник на  Александър Македонски, и най-скъпият, естествено - за нескромните 8,3 милиона евро.
   Три плачещи върби в реката, внос от Нова Зеландия, стрували 250 хиляди евро.
   Белият дом, редом с Белведере чакат новия си съсед London Eye.
   Айфеловата кула все още е в идеен проект, но за Испанските стълби от Рим трябва да бъде изграден специален хълм на малкото незастроено късче от големия площад. Ще ги почват тия дни.
  Бикът от Уолстрийт пред магазин за обувки.
  Два моста с повече от петдесет бронзови статуи на всеки. Включително и на Никола Вапцаров.

  Това ли е македонската идентичност? Това ли е истинската възхвала на комитите, дали живота си за свободата на родния си край?

  Не. Това е копи-пейст синдрома на крадливите политици-грандомани. Отива премиерът в Ню Йорк, вижда Развилнелия се бик, вдига телефона и заръчва докато се върне, да го има. Вижда остров с три палми в Париж и понеже остров не се прави лесно в немирния Вардар, поръчва три върби в саксии насред реката. И това е само отвън. Предполагам, че спи в саркофаг, Клеопатра му смига в банята, а Пикасо го зове от стълбите.

 Добре, а къде е истинската Македония? Разбрахме, историята е сложна. Смесена е. Все по-смесена ще става. И все по-сложна.

  Албанците искат двуезичие. Обагрени в ярки слънца младежи реват с мощен глас "Ма-ке-дония!". На чаршията извива глас към небесата мюезинът, под чаршията пеят дружно другарите от ВМРО. Гърците се захванали да строят по-висок паметник на Александър. И за повече пари сигурно. Ако сервитьорът в заведението те помоли да говориш на македонски, повтаряш думите си по-високо и отчетливо на чист български и си разбран. Цар Самуил те гледа смутено от ъгъла на площада с многото паметници, сякаш иска да ти каже "Поседнах за малко". Пред заведение за сръбски плескавици и италианска кухня.

 Аз я намерих в сърцата на приятелите си. В гостоприемността на хората, които те изпращат с повече подаръци, отколкото си пристигнал. В умилителните думи, които топлят сърцето като мекиците на баба. Дечкото ми е приятел, внучето ми е племенник, девойката ми е гадже, картичката ми е билет. В кебапчето с каймак, в баницата със сланина, в баклавата с турско кафе. В камъните и дупките по чаршията, в пламенните песни в кафаната.

 Но най-вече я намерих в историята на прадядото на приятел, който пет пъти сменил униформата на войската, за която се бил. Започнал с турска, минал през сръбска, българска, пак сръбска, дали навлякъл македонска не разбрах. В историята на главната улица, построена заради желанието на турския паша да мине по централна улица от гарата до моста и после сменила името си пет пъти за по-малко от век. В хумора на хората, които те питат "Защо конят стои на задните си крака?" и си отговарят "Да видиш добре за какъв к.. са отишли парите ни".

  В топлото и родно чувство, когато всички се хванем на онова бавното, тежко хоро и запеем "Македонско девойче, пиле шарено".

В това да ти е шарено и мешано.

По македонски.