Вече успешно бях преминала през Специализираната болница за традиционна медицина в Хуиджоу, където след като ми изследваха езика и ми направиха рентгенова снимка на врата, заявиха, че спешно трябва да забият десет игли във врата ми, за да регулират кръвното ми налягане. После ми извиха врата като на пиле и го опънаха така, че изтрещя, поставиха ме в едно легло с електрически пластири, които като мравки запълзяха по тялото ми, и най-накрая изпържиха дванадесет билки в шест вакуумирани пликчета с указания да не пия студено, люто и алкохол три дни. И така, бях готова да повярвам, че което и китайско хапче да глътна веднъж, цял живот няма да имам зачервено гърло.
Заредена с този ентусиазъм, бодро се запътих към най-близката аптека в петдесетградусовата жега в Чангша, и с огромна усмивка се хванах за гърлото пред милото момиченце там и почнах да пъшкам, да хриптя и да кашлям. Чаках хапче. Или сиропче. Или мазило. Нещо. От огромните рафтове с билки, шишенца, гъбки, коренчета и изцъклени оченца. Е, да ама не. Момиченцето не можеше да разбере точно какво е естеството на болката ми - огън ли е, вятър ли е, завет ли е ... и поради тази причина не можеше да ми даде лек. Вдигна рамене, усмихна се миличко, каза нещо дълбокомислено на китайски и аз разбрах, че хапче няма.
Върнах се в хотела и се заканих да си направя топъл чай, да изгриза един джинджифил и да забравя за гърлото. Освен това, на другия ден ми предстоеше пътуване със скоростния влак, обратно към Гуанджоу, а най-голям съюзник на жегата в борбата срещу здравето са климатиците. Във влака климатиците са с разкъртваш ефект върху кекави гърла и аз не можех да си позволя да бъда уязвима. Топъл чай не можеш да си направиш, защото чаят е церемония, той не се пие за гърло. Джинджифил да гризеш сам не е опция. И този план не се осъществи. Ще мине това проклето гърло, помислих си преди заспиване, за да се събудя останала без глас и с подути сливици на другия ден.
Прибрах се вкъщи. В китайското ми вкъщи - при майката на малката Лулу, която още от вратата видя, че имам проблем. Ей сега ще ми направи чай, помислих си, ще ме застави да накисна крака в гореща вода, ще ми направи един компрес и ще ме намаже с нещо огнено и айде, замина гърлото. Всъщност, май ще ми даде някое чудотворно хапче и готово. Да, но не. Жената ми донесе студено кисело млекце. В Чангша готвели със свинска мас и затова съм се била разболяла. Хванала съм много вятър и огън. Сега киселото мляко щяло да махне огъня, утре щели сме да гоним вятъра. Погледна ми ноктите и зацъка, че не е добре работата. Хвана ми дланта, намери три доста болезнени точки и ги масажира. И ме прати да спя.
На другата сутрин се събудих, за да видя, че в кухнята нещо ври. Казан със супа. Нито пилешка, нито за душата. Супа от зелени листа. Само от тях. С нещо като ситно нарязан черен дроб вътре. Това ми беше закуската. Целия казан. Докрай. Докато не я изядеш, няма да излезе вятъра. Какво да кажеш. Изпасох супата. Потъвах в парите на ароматните листа, предъвквах силните им жили и се чудех какво ли ям.
Нямаше и помен от червеното гърло след това. Можех да пея. Можех да забравя за всички филми, които бушуваха в главата ми. В този свят хората не се лекуваха с лекарства. А с храна.
Храна за моята объркана душа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар