Китайците

Са самодостатъчни.

Тяхната Поднебесна Империя е техният свят. А той е твърде обширен и дълбок, за да бъде видян.Затова китайците не го търсят.

Те не търсят и Другия свят. Той пък е твърде далеч и твърде труден за достигане. Дълго е бил затворен за тях. Затова китайците го смятат за непонятен.

Тогава къде е светът на китайците? В тях самите. В малкото. В ритъма на ежедневието. В спокойствието на отразеното в езерото дърво.

В последователността на действията.

Много бързо забелязах, че всеки китаец бърза да натисне копчето за затваряне на вратите на асансьора, макар че те сами ще се затворят. Също, така няма да стане и по-бързо. Питах се защо? Нали са спокойни, нали не бързат, нали са дзен.

После разбрах - защото това е алгоритъм. При изписването на думите им има съществено значение дали ще драснеш първо хоризонталната, после вертикалната черта на кръстчето. За мен никога не е имало значение. За тях има. Винаги първо е полегналата. Думата е последователност от движения. Движението е свиване на времето. Свистене на волята.

Гледах ги като хипнотизирана как изписват думите си. Как четката е вертикална, как всяка капка от мастилото е премерена, как извивката е изящна и категорична. Чудех се възможно ли е тези шифри да съществуват в главата и на малкото дете, да бъдат разпознаваеми в движение, да заемат толкова пространство в мозъка. Чувствах се като нискоразряден телефон с мизерна памет, като комар, който чопли слон, като листо, паднало върху мравуняк. И не знаех откъде да започна да ги разбирам ....

После разбрах - от храната. Не за пищността, не за разнообразието. Не дори и за начина на приготвяне. Това е друга безкрайна история. А за размера на купичката и чинийката. За поднасянето на клечките.

Клечките са мъжът и жената. Те също са самодостатъчни. Могат да задържат и оризче, и тлъста кълка. В началото се разкрачваха в ръцете ми. Бързо свикнах. Сега мога да извадя стъклено топче от купа с вода дори. Да хвана грахче, да отделя мустака на скаридата. Разбрах, че кодът на научаването е, че е лесно. Просто едно нормално движение. Но в него има много смисъл.

Първо - при поднасяне на клечките, се сервира кана горещ чай и празна купа. Макар и клечките и твоята купичка да са запечатани в целофан, трябва да ги подгрееш и дезинфекцираш. Поливаш ги с чая, обливаш ръба на купичката, потапяш чашката в нея и изливаш в купата. Така твоите клечки, твоята купичка и твоята чинийка са Подготвени. Ти също си Подготвен. Да бъдеш спокоен.

А сега за купичката. Тя е много малка. Като за бебче. И е единствената ти чиния на масата. Масата е отрупана с ястия, но ти можеш да вземеш толкова, колкото се побере в купичката ти. След като свърши, можеш да вземеш колкото си искаш повече. Проблемът на купичката, обаче, е че тя никога не може да остане празна. Защото основно задължение по етикет на съседите отляво и отдясно е да сипват първо на теб и после на себе си. И така - в твоята купичка влиза всичко - от скарида до агнешка кълка, от сочен зеленчук до сладко оризово кюфтенце. В каквато и да е последователност. Защото си не къде да е - а в Китай! И там има от всичко по много. Затова е самодостатъчно.

Тайната е да разбереш, че не е нужно да имаш голяма паница, за да усетиш многообразието. Изобилието е в малкото. И то е равно на голямото.

Господарят Лин - чичото милионер

Господарят Лин е чичо на Лулу. От онези, на които се казва чичо по старшинство и от уважение, без родствена връзка. Като всичко в Азия, където хората са братя и сестри. Лин е бил бизнес брат на нейния баща преди години и затова сега може да бъде помолен да приюти малката Лулу и нейната българска приятелка в апартамента си за неопределено време.

Това не се случва в България. И апартаментът не е като българските. Този е на двадесет и петия, последен етаж на прекрасен модерен блок в квартал оазис на красота, сигурност и спокойствие. От балкона се виждат небостъргачите на бизнес гигантите, извитата като кръшна снага на девойка Кула на Кантон и ... огромният плувен басейн и комплекс за медитация и йога на квартала. Домът не Лин е в мрамор и нефрит, полускъпоценните камъни се търкалят по подноса му за чай, терасата на втория етаж е с езеро, в което плуват златни рибки, пълните бутилки с отбрани френски вина лежат постлани в свещена прах в шкафа му за вино.

Лин не говори английски. Но това не му пречи да опитва. "Но побъм" е отговорът на всяко мое изречение. Явно ме харесва. И ме кани на ресторант.

Идва шофьорът, отваря вратата на кожения салон на Ягуара и Лулу, аз и Лин се отправяме към специално запазена зала в заведение за отбрани гости, където само за нас, на кръгла маса се поднасят великолепно изглеждащи ястия в невероятна пищност и разнообразие. Смаяна от приема, аз скромно се опитвам да възспра желанието на Лин да пълни купичката ми, отговарям на неспирните му тостове и се опитвам да разбера нещо за бизнеса и живота му. Той ли е реализираната Китайска мечта? Как е стигнал дотук? Бил ли е беден? Много ли е богат сега?

Няма как да получа отговор на толкова много въпроси. Разбирам само, че жена му и малкият му син живеят в Сингапур, защото образователната система там е по-добра. Големият му син учи в Англия, баща му е починал като е бил малък и е живял в бедност в първите години от брака си. Богатството си натрупал в Кения, когато започнал да обработва специално дърво в китайски подноси за чай, после направил магазин за бижута, после фабрика за кутии за бижута, а сега строи детска градина в родния си град. Искам ли да посетя градината. Искам, разбира се. Той ме харесвал, защото съм се усмихвала красиво, приличала съм на китайка и съм говорела страхотно английски.ОК и аз го харесвам, но съм силно смутена как трябва да си отблагодаря за това гостоприемство ,може би ще трябва да наема хотел с червен килим и златни тоалетни в България.

Идва време да се ходи в градината. Нищо и никакви четиристотин километра. Преди това закусваме в специално фоайе на хотел в зоологическата градина, отделено със стъклена стена от три бели тигъра. Супата е от крокодил. Тигрите мърдат до стола ми и мислят може би за своята супа от бяла жена. Чичото пали цигара, поднасят му затоплени кърпи за подгряване на дланите преди чайната церемония. Пием чай дълго време. Идва шофьорът и потегляме за Хайфон - градът, чието име дълго не можех да разпозная и мислех, че ще говорим за айфон.

Влизаме в града и аз виждам електронен надпис на висока сграда вляво. "Добре дошла на психологическия експерт от България!". Бронзова плака на входа гласи на преведен с гугъл английски, че този образователен център е учебна единица на България и Китай. Смаяна, оставам без думи. Буквално. Вече никой около мен не говори английски. Лулу я няма- оставам аз и айфона, който има функция преводач и след дузина абсурдни опита, може да възпроизведе едно изречение. Предстоят три дни на невиждано гостоприемство от всичките роднини на чичото в този град, и най-вече от партийният председател Господин Мао, който е друга голяма история.

Какво правя аз тук? Питам се. Детската градина е на четири етажа, нарича се Любов, има огромно звукозаписно студио, зала за принцове и принцеси, магазин за бижута,
музей на стари фотоапарати. Нито мога да обясня за себе си, нито имам смелост - все пак и аз имам образователен бизнес ... в тристаен апартамент. Иска ми се да ми дадат работа, но основната работа е да ме показват. Да ме снимат. И да се снимат с мен. Добре, и това е работа, казвам си и вадя 24 каратовата усмивка. Чичото е на седмото небе. Във вестника ще пише за европейските му проекти.

Идва времето, когато маските падат и аз виждам чичото да пали неистово цигара от цигара, да крещи истерично на слугите си, но и на майка си, да потъва в неизвестност, да кара хората да страдат ...

Господарят Лин винаги трябва да е възседнал потока. Потока на парите, на взаимоотношенията, на славата.

Да, но потокът е неудържим. И може да смени посоката си. Кой знае!

Китайски статуси

Мисля, че вече съм изяла повече от 100 различни вида животни, 300 растения и не знам колко насекоми.

Коремът ми е като "Произход на видовете" на Дарвин.

Кракодилска супа за закуска, лелята на скаридата за вечеря и две дузини друти непознати за днес само.

От днес пътувам на посещение на частни училища в Китайската провинция.

Грешка 1: Оказа се, че провинцията било тримилионен град но 70 км от Хонг Конг.

Грешка 2: През цялото време ми казваха Хуанфон и аз си мислех, че ще правим нещо с айфон. То се оказа, че това било града. На входа му имаше светещ надпис, който посреща експерта по детска психология от България.

Грешка 3: Поканиха ме да избера какво да яде делегацията от осем човека и ме заведоха до един огромен аквариум. Аз не разбрах, че трябва да избирам и почнах да снимам животинките. Те поискаха да погледнат снимките, извадиха ги и ги сготвиха.

Грешка 4: Цял ден нямаше един човек, който да говори английски. Вместо това имах специално приложение на телефона, на което говориш и превежда. Аз му казвам:
"Може ли да си купя такива боровинки?", а то превежда "Имаш ли си гадже?" Познайте колко интересни разговори водих.

Грешка 5: В момента е 11 през нощта и отиваме на бизнес среща.

Закусих с крокодилско, до прозореца ми имаше три бели тигъра, ей хора ... от гъбите е май 

Моята китайска партньорка 💛 Жи Лу 💛, която ще бъде два месеца в България от октомври. 
Не си ли приличаме?
Вече ми измислиха и прякор - Шау Къ Ай, което значело Малката Сладуранка 
Че съм сладка, сладка съм 😉, ама чак пък ... малка ?!! 😀😀

А това е просто ... един китайски квартал. И златни рибки плуват в езерцето до всяко блокче даже ... За са си влезеш в апартамента, минаваш през седем контроли, а по улицата ако искаш, ходи и бос, едно камъче не е наопаки.
Никак не е зле!
Хората - елегантни. Колите - скъпи. Магазините - преливат. Заведенията - гъмжат.
...

Истината е, че колкого по-далеч от дома си, толкова хората са по-мили и щедри с теб. Те просто си мислят, какво би се случило, ако си сама.

Единственото което ти остава е и ти да правиш така със странниците в твоя дом.

Мис Тоо Нии Зен

Omg! This translation app is insane. I have to record my voice and it translates into Chinese. Then I read the English translation of what I said.
So, I said to a very respectable eldely lady "Welcome to Bulgaria!" and the app said in Chinese "You are born gay!".
Imagine how she looked at me ...

Днес ядох пчели. С тръстика ...

Това е Лелята на скаридата.
Чакам Чичото на хлебарката. ...

Too Many, Too Much but Not Enough

I have been in China for not more than three days but already have a story to share. It starts with a beach, moves into a typhoon and doesnt't end because there is so much ahead.

Having landed in Guangzhou on an international NGO Europe-China twinning project, I have had my mind clogged with grim expectations, mostly influenced by bothered relatives, sympathetic friends and old-fashioned travel guidebooks. The smog, the impossible traffic, the congestion - all these spelled trouble in my mind. Although I am a seasoned traveller and have just returned from Nepal packed with adventurous experience, I was uneasy about being alone in China.

As all good fairy tales go, miracles started to happen from the start. I was met by a charming young colleague, seated in a comfortable car and transported fluently to my accommodation. A trip in a boat down the glorious Pearl River and the mesmerizing night skyline of the Tower, the Bridges and the City Giants made me pinch myself to believe it was real. Much to my surprise, my hosts had already booked an excursion to me for the next day - to a city on the beach. My itchy feet were shivering with excitement. So much to see. Where was I going? Did not know, my hosts had not been there but the trip was recommended as interesting.

Off we went. A bus packed with Chinese tourists and me at the front, able to say only Ne-hao. The guide, an upbeat young girl did her best to translate herself into English, having such a curious traveller by her side, eager to learn not only about the 18 odds of the area, but about so much more. An abundant lunch with sea food that I had not seen in the largest Aquariums I had visited. A cosy, luxurious hotel. A minute to rest and ... there it comes - the highlight of the trip - the beach.

Seriously? My hosts did not know that I come from a sea city and going to the beach is a daily routine in summer months. I thought I would see a museum for a start. And then - imagine my utter disbelief when I saw the beach and the people on it. I had never ever seen so many people in the sea. Too Many! Young and old, some with their clothes on, all with inflated rubber rings into the water. Up to a line that nobody could cross. That is why all were attached to. A boat guarding the other side of the rope. All in bright flamboyant colours, beaming with pure happiness. Never in my life had I seen so much joy of being in the sea! It brought tears to my eyes. The excitement of the people of some remote inland areas that have the chance to see the wast water for a first time, the dream come true to entire families - granparents and grandchildren alike. So moving! So genuine!

And then - an announcement of an upcoming typhoon comes. No more beach pleasure. No protest too. If such a ban was ordered in my country few would have regarded it. Just the opposite. All go swiftly back to the buses and the big eviction starts. In a flash. I had never known what a typhoon is like, but when I had to wash out the water on the 25th floor flat for an hour I realized that it is Too Much! Now Nida is gone, life comes back to normal and what I am ready for will be ... the Not Enough.

The Not Enough of Chinese warm-hearted hospitality, the stunningly varied and delicious Cantonese cuisine and of the so many dips into a new culture that are ahead.

Do not trust guidebooks, they can never keep pace with China's fast forward today. Go and check for yourself. I bet it will never be Enough.

Как ме излекуваха със ... супа

Да споделиш за зачервено гърло в Китай е като да изследваш ефекта на упапване от комар върху слон.

Вече успешно бях преминала през Специализираната болница за традиционна медицина в Хуиджоу, където след като ми изследваха езика и ми направиха рентгенова снимка на врата, заявиха, че спешно трябва да забият десет игли във врата ми, за да регулират кръвното ми налягане. После ми извиха врата като на пиле и го опънаха така, че изтрещя, поставиха ме в едно легло с електрически пластири, които като мравки запълзяха по тялото ми, и най-накрая изпържиха дванадесет билки в шест вакуумирани пликчета с указания да не пия студено, люто и алкохол три дни. И така, бях готова да повярвам, че което и китайско хапче да глътна веднъж, цял живот няма да имам зачервено гърло.

Заредена с този ентусиазъм, бодро се запътих към най-близката аптека в петдесетградусовата жега в Чангша, и с огромна усмивка се хванах за гърлото пред милото момиченце там и почнах да пъшкам, да хриптя и да кашлям. Чаках хапче. Или сиропче. Или мазило. Нещо. От огромните рафтове с билки, шишенца, гъбки, коренчета и изцъклени оченца. Е, да ама не. Момиченцето не можеше да разбере точно какво е естеството на болката ми - огън ли е, вятър ли е, завет ли е ... и поради тази причина не можеше да ми даде лек. Вдигна рамене, усмихна се миличко, каза нещо дълбокомислено на китайски и аз разбрах, че хапче няма.

Върнах се в хотела и се заканих да си направя топъл чай, да изгриза един джинджифил и да забравя за гърлото. Освен това, на другия ден ми предстоеше пътуване със скоростния влак, обратно към Гуанджоу, а най-голям съюзник на жегата в борбата срещу здравето са климатиците. Във влака климатиците са с разкъртваш ефект върху кекави гърла и аз не можех да си позволя да бъда уязвима. Топъл чай не можеш да си направиш, защото чаят е церемония, той не се пие за гърло. Джинджифил да гризеш сам не е опция. И този план не се осъществи. Ще мине това проклето гърло, помислих си преди заспиване, за да се събудя останала без глас и с подути сливици на другия ден.

Прибрах се вкъщи. В китайското ми вкъщи - при майката на малката Лулу, която още от вратата видя, че имам проблем. Ей сега ще ми направи чай, помислих си, ще ме застави да накисна крака в гореща вода, ще ми направи един компрес и ще ме намаже с нещо огнено и айде, замина гърлото. Всъщност, май ще ми даде някое чудотворно хапче и готово. Да, но не. Жената ми донесе студено кисело млекце. В Чангша готвели със свинска мас и затова съм се била разболяла. Хванала съм много вятър и огън. Сега киселото мляко щяло да махне огъня, утре щели сме да гоним вятъра. Погледна ми ноктите и зацъка, че не е добре работата. Хвана ми дланта, намери три доста болезнени точки и ги масажира. И ме прати да спя.

На другата сутрин се събудих, за да видя, че в кухнята нещо ври. Казан със супа. Нито пилешка, нито за душата. Супа от зелени листа. Само от тях. С нещо като ситно нарязан черен дроб вътре. Това ми беше закуската. Целия казан. Докрай. Докато не я изядеш, няма да излезе вятъра. Какво да кажеш. Изпасох супата. Потъвах в парите на ароматните листа, предъвквах силните им жили и се чудех какво ли ям.

Нямаше и помен от червеното гърло след това. Можех да пея. Можех да забравя за всички филми, които бушуваха в главата ми. В този свят хората не се лекуваха с лекарства. А с храна.

Храна за моята объркана душа.