вторник, 23 май 2017 г.

Охлювени откровения

Охлювът е мъж първите петнадесет дни от месеца, а следващите петнадесет е жена.

В първите петнадесет дни, на шията му набъбва "любовна стрела", а в следващите - малка торбичка, готова за образуване на хайвер.





Охлювите заспиват при седем градуса по Целзий и хибернират до пролетта.

Охлювите могат да плуват.

Охлювите са ИЗУМИТЕЛНО ВКУСНИ!





Как да научиш толкова много хипнотично интересни факти за бавноподвижните произведения ала Фибоначи, освен ако не се озовеш във ферма за охлюви насред унищожителна градушка.


Така и направихме с Боби. Преплувахме през облаците от ледени късчета, за да прибягаме до по-защитената черупка - покрив на изискан ресторант в провансалски стил в село Българево.

Градушката бе съборила мрежите, изпочупила коловете на угоителния парк от бяла детелина. Младото семейство, което е в този бизнес от 2007 година, бе видяло много неволи, както във всеки един малък семеен бизнес в тази страна, но твърдо е стъпило в пазарната си ниша - износ от поне 20 тона за Франция и Белгия.

И охлювите им са различни.













Видът не можах да запомня, но черупката е по-малка и кафява. Месото е плътно и крехко с вкус на ... дъхава трева.

Поръчахме си охлюви по бургундски - сервират се в черупки, запечатани с сос от билки и масло. Процесът на подготовката преди готвене е дълъг и трудоемък - вади се ядката от черупката, чисти се, вари се отделно, черупката се стерилизира, ядката се маринова, пълни се, пълни се и черупката, задушава се. Резултатът? О, миг поспри!

Поръчахме си и охлюви по провансалски - без черупки в сос от зелени вкусотии.

Кристалните чаши с бяло вино и розе бяха допълнителен щрих в рая.













Бяхме в Рай след Градушка. Много ни беше ... охлювено, повярвайте!

После, разбира се, пак пекна Слънчо и си показахме рогцата ....




Текето в Оброчище

"Абе момиче, какво е туй дето излиза от тебе? Грееш!", усмихва ми се леля Невянка, когато а с Боби съвсем неволно сме решили да се отбием до текето в Оброчище да разгледаме и сме попаднали и на двама други неориентирани германски туристи. Леля Невянка и тя случайно била минавала в неделя да нагледа музея и ето на - тя разказва, аз превеждам, германците ахкат - перфектната комбинация.

Ще грея, ами как няма да грея. Обожавам места със светла енергия! Места, в които Бог е един, макар и да има много имена. Места, нагиздени от човешка любов, но сияещи с вътрешна красота.

Като това алианско светилище. Алианско и християнско - на Ак Язълъ Баба и на свети Атанас. Алианите се молят в понеделник, четвъртък и петък, а християните - на празници. Алианите палят свещи, обикалят гроба на исполина светец три пъти и поставят ръката си в магическия отвор за здраве. На прозорчето в ляво има оставени дарове за размяна - разделяш се с любима вещ, оставяш я там, вземаш друга и казваш "За здраве на този, на когото е била!". Така хората с доверие се и сродяват енергийно. Ще кажат - знаеш ли кой е бил този, който я е носил. Ще кажа - доброто намерение е важно. То пречиства.







Мястото наистина е вълшебно. Седемстенният каменен имарет - магерница, с невероятна акустика, където някога са се въртели в транс пътуващи дервиши, превръщали са телата си в проводници на божествена енергия и са лекували с нея. Три дни безплатно е можел да престои и похапне странникът на път, после деликатно са обръщали чехлите му с лице към изхода и са му подсказвали, че път го чака. Подът е бил покрит с изписан мрамор, в средата е имало бликащ фонтан, огромен котел е висял на верига в огнището, а димът му се е извисявал от седемстенния комин, подобен на минаре. Магията е бумтяла като буен огън и хората са стопляли душите си около него.

Моята душа е вече бълбукаща от щастие! Тайнството на СедМИцата, мистериите на хуруфизма, връзката с родните на сърцето ми места в Азербайджан, седемте благородни отвора на лицето, щастието да видиш кръст на едната греда на прозореца и полумесец на другата, вярата, че хората са едни и Бог е един. В ушите ми сякаш нахлуват любими мелодии на сас, сякаш виждам как съм там и съм с тях.

Такива чувства трудно се описват. Те те карат само едно. Да знаеш, че си на Пътя си. И да искаш да продължаваш да вървиш по него.

https://www.youtube.com/watch?v=kYTyH-Wx9Lg

четвъртък, 18 май 2017 г.

Секретарят и цигулката

Да те поканят един час преди полунощ в Дома на Партията, в кабинета на партийния секретар, за да ... пиеш чай и да ти свирят на цигулка.

В Китай.

В малко провинциално градче от един милион души.

Не, не е интимно. Не, не е грандиозно. Малко е страшничко!

Лимузината спира пред огромен метален портал. Домът е осветен на върха на хълм, което явно и в буквалния и в преносния смисъл е най-високото място в човешката йерархия. Осветен и призрачно тъмен. Въоръжен полицай разпознава Секретаря и разтяга най-любезната си усмивка. В колата сме трима - моя милост европейското хипи, облечена в пъстри шалове и дрехи, чичото милионер и Председателят. Отиваме да събеседваме над чаша чай.



Какви мисли се въртят в главата ми ли? Ами например, кой знае какви подземия има в този хълм. Кой знае какви уреди за мъчение на сгрешили в откровеността си европейци има. Дали някой ще разбере за изчезналата мис Той Нии в малкото провинциално градче от един милион. Не може ли да слушам цигулка друг път. На светло, ако може.

Истината е, че в Китай на гостоприемство не се отказва. Те влагат толкова много смисъл в жестовете на любезност и благоприличие, че е грубо дори да се прозееш. След индонезийските си пет грамадни културни гафа за един час, вече много внимавам с коя ръка посягам, колко дълбоко се покланям и как връчвам и поемам визитки с две ръце и име, насочено към четящия.
"Да не изгубиш лице" - това е оста на въртене на китайския манталитет. Да не изгубиш лице значи и да не попречиш на някого да запази лицето си.

В този случай "лицето" е официално. Този човек е най-каненият гост. Визитката му е с позлатени букви на червено знаме и малцина имат привилегията да я имат. Преди минути са му подарили стенен часовник с кристали Сваровски - може би струва колкото автомобил.

Но той е обикновен човек с карирана риза, сандали с чорапи и душа на поет. Водили сме четиричасов разговор на маса с приложение на мобилен преводач "В България има ли поети? Да, има? А, чудесно, а планини има ли? Да, има и планини. Как се нарича това животно, което е в чинията ми? А, това ли - това е Лелята на скаридата. ...", разговорът става все по-абсурдно формален, докато очаквам чичото на хлебарката.

Но дори и да не може да сглобим една свястна мисъл в комуникацията си, ние се харесваме. Той обича цветя и ми показва многото снимки на рози. Аз му показвам снимки от Индия, от българските красоти. Междувременно трябва да пълним и празним купичките си с храна в грандиозни мащаби.

И така - чаят бе много приятен. Цигулката бе вълнуваща. Аз се почувствах приветствана и поласкана.

Разбих още едно табу. Партийните секретари всъщност били и хора. В Китай.

вторник, 9 май 2017 г.

за Европа

"Майко, не се притеснявайте за мен. На фронта съм. Омъжих се за Евтим. Много е хубав, ще ви запозная.", написала баба ми Мария на родителите си след като от десет дни си била тръгнала от къщи.

Баща ми би казал "върла македонка". Аз бих казала, ентусиастка от времето си.

Но тази история не е за чепатата ми Мама Мария, на която дължа отглеждането си, отхранването си и отрастването си. Като и кажех, че имам шестица, тя казваше "седмици не дават ли?", като тъпчеше в устата ми мед с кисело мляко, казваше "то все на едно място отива", като я засипаха няколко бели наведнъж, гордо отсече "аз гледам философски на нещата". А куките, а преждите, а плетките и цветовете, които излизаха под ръцете и - те бяха една друга вселена.

Тя даже не е и за войната, на която баба ми се записала за самарянка, защото как така ще стои със скръстени ръце като може да "свърши нещо полезно". Не е за ордена за храброст на дядо ми Евтим, нито за бурната им, страстна войнишка любов.

Тя е за Европа и за усещането да си част с нея.



Когато дошли немците, седемнайсетгодишната ми баба хванала малкото си братче за ръката, качила го на влака и пътувала с него на стотина километра, за да отиде до немския полк и да си упражнява немския. Защо с него ли? Ами защото и бил поверен да го гледа пък как така ще изпусне възможността да побъбри на чужд език, дори и с въоръжените до зъби германци.

Когато майка ми и баща ми за първи път отидоха на екскурзия, повтарях държавите като мантра, която още се е набила в главата ми  - Турция - Гърция - Италия - Франция - Испания, а албумът за Рим, който ми донесоха го бях разгледала с лупа многократно преди да видя величието на живо. Донесоха ми и флумастри, които не използвах, за да не се изхабят, а само подреждах и преподреждах по цветове.

За първи път минах желязната завеса на 23 години. За да си извадя виза за Великобритания, чаках в бункер в английското посолство два дни. Когато самолетът излиташе, плачех на глас от щастие, че мечтите се сбъдват.

И после мечтите започнаха да се сбъдват една по една. Светът ставаше все по-достъпен, самолетните билети все по-безумно ниски, понякога беше по-евтино да отидеш до Виена отколкото до София. Преди няколко дни Еличето бе в Осло, Никол - в Амстердам, аз - в Брюксел, Боби - в Девня. Куфарите ни са винаги в бойна готовност.

За това говоря. За космическия скок от мечтата на баба ми да си практикува немския, който сам по себе си е бил странна прищявка до невероятния микс от приятелства, някои от които много истински, които аз имам с хора от всевъзможни кътчета на света.

И после да не говорим дали имаме нужда от Европа или тя от нас. Това не е нужда. Това е живот.

понеделник, 17 април 2017 г.

Шеста страстна войнишка история - Полет след Боби

Нашата любов с Гошито е войнишка. Предвойнишка, войнишка и следвойнишка.

И като начало на всяка любовна войнишка история имаме непокорен войник, който се бунтува срещу старшинката и заради това го местят от поделение в поделение и страстно влюбена студентка, която го  следва.

И така - Боби отново е прегрешил и са го махнали от поделението в Балчик, за да го изпратят в Равнец - забутано селце в бургаската провинция. Мобилни телефони няма, за да се обадиш трябва да отидеш до пощата и да си запазиш кабина, да се свържеш с поделението, те да го извикат, ако благоволят, той да дойде пеш от няколко километра и да си початите, казано модерно. Друг вариант са любовните войнишки писма, но като се има предвид почерка на войника, тяхната иносказателност е още по-голяма, например, писмото, което бе изпратил до майка си във Варна, пристигна във Враца.

И така, Боби е успял да информира Тончо, че ще се върне за събота и неделя във Варна, Тончо се е качила на нощния влак, пристига във Варна, казва "Здрасти, татко!", на току-що събудилия се, стъписан баща, звъни в дома на Боби и ... какво се оказва, ами той Гошито пак прегрешил и нямало да го пуснат в отпуска. Щял да си остане в Равнец. "Чао, татко!", казва решително Тони и се впуска да пазарува като за войнишко посещение в Равнец. Добре, ама сезонът е летен, билети за Бургас няма, единственият претъпкан автобус е в късния следобед. Добре де, до Бургас ще стигне, но после накъде? Пък и в Равнец да отиде посред нощ, накъде?

Ок, все ще намеря къде да спя в Бургас, казва Тончо и се мята на автобуса. Сетила се е, че приятел на Боби скоро е бил студент в Бургас и може би има някоя миловидна хазайка, която би я подслонила с добри референции от приятеля, разбира се. Намира адреса, получава сведения, че жената е малко особена, но то кой не е особен, ще се спогодят. Натиска бодро звънеца към седем вечерта, вратата се отваря и срещу малката студентка, пременена като за среща с войник, застава ... трикрилен гардероб. Тази жена не е особена, тя е огромна. Не излизала от къщи, защото не можела да се побере в асансьора. Правела кюфтета в кофа. Тя е широка и много висока. Тони е мравка, която леко отстъпила назад, бута възторжено кутия бонбони и казва "Аз съм приятелката на Жоро, извинявам се много, приятелят ми е войник в Равнец, утре ще му отида на свиждане, може ли да спя у вас?". "Може", изломотва гардеробът. "Но при едно условие. Да изтъркаш гърба на дъщеря ми!".

Дъщерята е пубер в пети клас, който току-що се е върнал от двуседмичен лагер, майка и я е залостила в банята и има много материал за сваляне. Ще търкам, как няма да търкам, съгласява се студентката, провира ръка през полуоткрехнатата врата на банята и търка гърба на пубера. На майка и и ставало лошо от топлото. "Добра работа свърши, усмихва се благоразположената гигантка и ми предлага от кюфтетата в кофа. Аз стегнато отказвам - трябва да преодолея културния шок, за утре ще съм свежичка, отивам при любимия.

Идва утрото на съботата. Ставам в ранни зори, хващам първия автобус за Равнец и ето ме на, бодра, бодра на портала в 8.30 сутринта, готова за прегръдка с войник. "А, редник Попхлебаров ли, промърморва заспалото войниче на портала. "Ами той преди час тръгна за Варна."

Тук във филмите има музика. Тъжна, драматична музика. Това момиче е само на портала. Огромни сълзи започват да се търкалят по пухкавите му бузи. Как ще го стигне? Ще го стигне ли?

Видял отчаянието на девойката, един дядо с каручка със слама и муле казва съпричастно "Айде, момиче, качвай се, голяма любов е туй, и аз съм бил войник, разбирам, ще те карам до разклона, да вземеш стопа за Бургас, да се намерите с момчето. Той сигурно още на автогарата ще да е." "Ама може ли?", бърше бузи студентката и се мята до дядото на каручката. "Дий!" и ето на, студентката отърсва полата от сламата и застава бодро и уверено на разклона за Бургас да хване стопа. Вдига палец, бялата и пола и ефирната и бяла блузка се ветреят на селския път и ето на, в далечината се появява ... войнишки камион, покрит с маскировъчна мрежа и около сто загорели войници вътре. Набива спирачки пред студентката, чува се одобителен рев и подсвирквания и от кабината се подава началник. "Качвай се, малката!" "Ама къде?" "Как къде, между мен и шофьорчето. Онез отзад ще те изядат."

Студентката се намества на средната седалка до скоростния лост, разказва набързо войнишката одисея, началникът и шофьорчето цъкат одобрително и казват "Ами, то на автогарата няма смисъл да ходиш. Той вече е тръгнал. Ще те хвърлим пред кометите. Има комети за Варна, бързо стигат, преди него ще си стигнала, да го изненадаш тъкмо." И така, момичето с бялата блузка слиза от войнишкия камион в центъра на Бургас, за да се нареди на няколкометровата опашка за билети за кометата. "Ще успея", радва се тя и моли да и запазят реда на опашката ,за да прескочи до пощата, да си вземе кабинка и да се обади във Варна да кажат на Боби, че идва от Бургас.


Връща се и ... билети за кометата няма. Свършили. Ами сега. На стоп до Варна, преглъща сълзите студентката и се мята на шосето за Варна. Спира бяла лада. В бялата лада, военен с бяла униформа и бяла шапка. Всичките сме в бяло. Студентката не е от тези, които не обичат да споделят. Тя разказва набързо защо е на това шосе и каква сила я тегли към Варна. В този миг шофьорът на ладата спира на разклона за Сарафово и казва "Ами момиче, единственото, с което мога да ти помогна е да те кача на ... самолет ..." "Ъъъъ." , опулва се студентката "Ама то има ли самолети до Варна?!!!" "Има един военен. Аз на него ще те кача." Човекът в бяла униформа се пресяга, вади от жабката тетрадка, къса един листи пише на него нещо. "Покажи го на милиционера на портала. На никой друг нищо не казвай. Ей оня е самолетът. Качвай се. Успех! И кажи на момчето, че много трябва да е заслужил."

Момичето с бялата пола слиза от бялата лада, влиза в една малка барачка, която се води чек-ин, вижда един униформен на входа, показва му листчето, той се почесва по мустака, момичето вижда един самолет на пистата и се качва на него. В самолета има двама руснака - и те с униформи, разбира се. Чак след като двигателят забумтява и самолетът тръгва по пистата, момичето се сеща да попита единия руснак "На Варну?" "Да, на Варну." кима руснакът и ето на, двадесеттина минути по-късно момичето слиза по почетната стълбичка, хваща едно такси от аерогарата към морска гара. "Ама то днес е празникът на военоморските сили, там ще е блокирано!", мънка таксиметърът. "Момичето набързо му споделя броя на превозните средства, които е сменила в близкия един час и таксиметърът отсича "Ще намерим начин"

И така, половин час по-късно Тони вижда един силует на обръснато до голо момче да стои на пристана и да си вее краката. Застава зад него, потупва го по рамото, момчето се обръща, избърсва си старателно очилата и казва "Тончо, кометата ще пристигне след половин час. Ти нали трябва да си на нея!"

петък, 14 април 2017 г.

Пета страстна история - Преброяване на липсите


На опашка пред гише на държавната администрация. Двойка възрастни хора си подават заявка за паспорт. Гишето е високо, служителката е отвъд него, а бабичката е прегърбена и едва наднича.
Служителката попълва формуляр.
- Години?
- 82.
- Баща?
- Ами, ... той почина.
- Майка?
- Ами, то и тя почина ..
- Съпруг?
- Почина, започва да притреперва гласът зад бюрото.
- Ръст? - продължава механично роботът отвъд бюрото.
- Ами, то аз се смалявам, бе момиче! - простенва бабичката.
Роботът се надига, измерва я с поглед и отсича - 156.
- Цвят на очите?
- А сега де? Ами аз на едното имам перде.

В този момент възрастният мъж не издържа и извиква:
- Сини са, госпожо, сини са очите и. Като се влюбих в нея бяха сини, сега за перде ще ми приказва ...
Миналата година бях кръстила петъчните си страсти " Преброяване на благословиите". За това иде реч и сега....

сряда, 12 април 2017 г.

Четвърта страстна история - Девет санта

Кат бях седмия месец имах девет санта разкритие. Ни ма гледай така, ни са пули толкоз! Девет санта ти казвам. Шъ падни бебето, как няма да падни. Пък аз нямам време да го вардя да не пада, нямам време в болница да лежа, бабата болна, дядото и той. Трябва да са оправя и да го изкарам до деветте, викам.



Отивам при една кумшийка. Викам и - Ей, шъ, ко да гу прая туй беби бе, шъ пада, кък да го пазя да ни пада? Пък тя ми вика - Виж кво, шъ вземиш две кърпи, триъгълни. Шъ ги вържиш ей тъй на възел отстрани и отдолу на възел. И отдолу възела пъхаш нагори, нали са сещаш. Тъй шъ гу държиш бебито. Вземам аз двете кърпи, вързвам ги и вече - шапка на тояга. Кат гу усетя да почва пак да пада, сядам ей тъй, на усморка съ въртя и то пак са качва.

Ей изкарах деветте месеца с девет санта, ако щеш вярвай. Були, були, в болницата шъ влизам. Да ама там телевизията дошла, нова била болницата, откривали я, всички шъткат, мъткат, на мен никой за нищо ни мъ бара. Були, булиии, пу идно времи, паднала съм, от болка съм припаднала, викат.

Събуждам съ, гледам, на едно легло лижъ, нит курем, нит беби. Въх, викам, къде ми и бебиту, къде ми и куремъ. Ривъ, ривъъ, пък унез пак шъткат, мъткат в куридоръ, на мен никой внимание ни ми обръща. Пу идно времи гледам, една кумшийка - санитарка, от нашта махла. Викам и - Ила тука ма, кажи, къде ми и бебито, къде ми и куремъ?

Пък тя найш кво викъ? Ти, вика, тиникия имаш ли мъ, и ми сочи номерчето на ръката ми. Щом кът имъш тиникия, значи имаш дите, ни съ бой.

И тъй, начи, успукуих съ многу. Гледам си тиникията и си викъм, их, начи, имам ли тиникия, начи имам и дите!