Първата от две екзотични любовни истории с неочакван край

И двете са с приятелки. От онези, дето "краставите магарета през девет планини се надушват". Едната е германка, другата полякиня. Германката - слабичка и крехка, полякинята - едра и снажна. Имената им не казвам. Все пак, това е един достоверен колоритен момент от живота им. Да ги наречем Мила и Марта.

И така - Мила, германката, има дълга и напоителна любовна история с перфектния французин - галантен и елегантен мъж, със страст към романтиката и приключенията. Нещата вървят към олтара и младежът предлага на моята приятелка да я запознае с родителите си. Те, обаче, не живеят в уюта на Прованса, както всички предполагаме, а някъде на другия край на света ..На супердалечния и екзотичен остров МадаГАскар - поставете ударението на ГА, моля. Ще разберете защо накрая ...

Родителите са всепризнати лекари на острова. Заможни, почитани - перфектното гнездо на семейна хармония на другия край на света. Изпива се много вино, изяждат се много местни странности, гарнирани с френски вкус, и годежът е обявен. Щастливата двойка получава като подарък "Предсватбено пътешествие в джунглата с опитен водач".

Тук е мястото да спомена, че моята германска приятелка е видяла повече от половината свят. И то сама, с раница или най-много с приятелка. Катерила е какво ли не, спала е къде ли не, с две думи - има какво да си кажем ... Но, ... е алергична към комари.

А мадаГАскарките комари не питат кой зет, кой сват, кой на булката брат. Явно, предпочитат германската кръв пред френската, защото още на първата нощувка, милата Мила се оказва с 48 огромни пъпки само на едната ръка, а колко по тялото и тук там, където слънце не огрява, не питай. Годеникът е недокоснат от летящата напаст. Мила се побърква от сърбеж, но "Искаш ли да те почеша?" не се чува. И, о Боже, пъпките се надуват и образуват големи мехури, които вече не само сърбят, но и болят. И така - първата следгодежна нощ, моята смела приятелка, взема първото си смело решение. Вади швейцарското армейско ножче, полива го с годежния Джони и ... започва да пука мехурите и да ги залива един по един. ГАдост! Германски стоицизъм, ще кажете. Аз бих добавила - и френски непукизъм. Момчето е потънало в обятията на Морфей, Мила стиска зъби, полива голо месо с уиски и ... чака слънцето.

На другата сутрин слънце има и то, какво слънце. Мила е вече с 39 градуса температура. И така, вместо в луксозна къща на дърво, двойката е настанена в първата от местните ГАдни селски болници. Вливат и това онова, хранят я с това онова, разгеле, стъпва на краката си след няколко дни. Момчето не е APPY, "Сега ли пък намери да се разболееш? Да беше почакала да се приберем у дома. Нашите ще те излекуват много по-качествено!".

Добре, де , оздравях, да продължаваме, опитва се да се усмихне миличката Мила. Този ден трябва да прекосят една река. До реката има табела - не сваляй обувките. Да, но Саламандърът на моята приятелка е от най-високо качество, провървял е половината свят и го чака другата половина. Не може току така да го накисне. Сваля Мила обувките и презапва рекичката. Тази нощ всичко е наред.

За да открие, че на другия ден, ... от бедрото и дупчица си пробива и изскача червейче. После друга дупчица. От нея самата. Имало едни червейчета в тази рекичка които се забивали в нежни германски стъпалца и после почвали да се разхождат из тялото, да си снасят яйчица и да си дълбаят дупчици да видят небето. И в сърцето влизали даже ...

Сега вече историята завършва с хеликоптер, спешна хоспитализация при френските мама и тати, много тежки медикаменти и"Сбогом МадаГАскар!". Оревоар, мон ами!".

Някой казват, че трябва да изядеш една торба сол с някого, за да се омъжиш за него. Гарнирана с уиски и животинки, бих добавила.

Сега разбрахте ли, защо ударението е на ГА?

Котешки истории

Котешко ми е.

Наблюдател съм на ... може би последния епизод в живота на най-топлото, меко и гальовно същество, с което Господ ни е срещал - нашето черно кокиченце, петият елемент на нашето семейство - мъдрият, добър и достоен Фисьо. Виждам какви са законите на старостта - усамотение, нежелание за нов приток на сили и поглъщане на храна, понасяне на болка, потъване в собствен свят - явни стъпки към житейски финал.

Страдаме. И се възхищаваме. И мълчим. Няма нужда от думи и затова не продължавам за това ...

Темата ми е за едни други котета. Казват, че Котката те осиновява, а не ти нея. Ако някой някога ми бе казал, че варненски котета ще осиновят германско семейство, бих сметнала, че това е начало на детска приказка. Е, на истинска приказка е. И в началото и стои Добрата Фея - Котешкия Ангел - Мис Ели.

Преставете си - слънчев септемврийски ден. Един си трака на компютъра, друг си пише на дъската, трети говори по телефона. За Виста това е един работен ден. В един момент през отворения прозорец влиза бременна котка, сгушва се под масичката в офиса и ... започва да ражда.

Едва успяхме да подпъхнем един кашон. За по малко от час се родиха шест мокри, слепи мишчици. На шестото не му бе писано да живее, но двете големи рижави братчета веднага най-стратегическото място за бозаене, другите три мишлета и те успяха да докопат млекце и така ... след един час във Виста се "записаха" пет мокри мишлета и една изморена мама. Един клиент влезе в офиса и ние му казахме "Внимавайте, в краката ви има новородени котета."

Ами сега! Поне три месеца трябваше да ги пазим. Къде? Всички живеем в малки апартаменти, всеки има я котка я куче, някои имат по няколко и от двете. И се сетихме за шест прекрасни момичета от четири страни - нашите сърцати доброволки Лина, Лиа, Мод, Мая, Селия и Каролина.
"Хей, момичета, обичате ли котета? "Оооо, много обичаме! Ама да не сте алергични към котета? Хммм не, не сме алергични. Ама малки слепи котета обичате ли? Амии, даа, защо не, обичаме! Е, добре, след малко ще ви донеса шест!"

И така, отново час по-късно кашонът бе доставен на доброволките. Когато човек е дошъл да помага със силата на сърцето си, дали ще помага на котета или на деца в нужда е все едно. Шестте котешки Ангели се захванаха с малкия зоопарк.

В началото кашонът им беше като телевизор, сядаха и го гледаха хипнотизирани с часове, а после, когато от телевизора започнаха да изскачат малките топчици и да спят върху тях заедно с мамата, когато въздухът се насити с аромат и разни други неща, пренесохме тримесечните юначета и мамата в офиса на фондацията. Там готвехме с децата от дома, катереха се по вратовете и главите ни, по масата задължително и дойде време да мислим как да ги раздадем.

Разбира се, навън бе зима. Не толкова люта като сегашната, но зима. И двете малки братчета развиха тежко неврологично заболяване - силен тремор. Особено едното- Чорапчето - се клатеше като въртележка. И какво стана - появи се приятелка, която ни даде координатите на фондация "Animal Hope" Добрите хора в нея намериха немско семейство, което искаше нашите котета. Купиха билет на рижавите братчета и майка им за Германия. Друга добра жена осинови шареното сестриче. И двете - болничките са в дома на Котешкия Ангел - мис Ели. Вече са големи, шишави котки. Пак се клатят, но това не им пречи да лапат и всичко останало.

Всички участници в тази история са спасени. И ние също - спасихме Вярата си в Хората. И в Котките.

Само на децата от дома за сираци не можахме лесно да обясним, че котета са осиновени, а ...

Трагикомична история за Пет Грамадни културни гафа за по-малко от 50 минути

Връщам лентата три години назад. И споделям горчив опит, който трябва да влезе в учебниците по етикет като "Не правете като тази бяла жена!"

Индонезия. Семаранг, милионен град в многомилионна държава от етични и толерантни мюсолмани. Мис Тони, обаче, е настанена в къщата на семейство католици, които държат коледната елха през юли, водят я в църква в неделя и пеят Аллах е велик в католически вариант и ... се стараят да направят всичко, което гостоприемството повелява, за да може тази рошава бяла жена да се почувства спокойна.

Закуска. Рошавата бяла жена цяла нощ се е борила с комарите, стоновете на имама от близката джамия в четири сутринта и гекото, гущер, който ей така на, си живее в стаята под леглото, но даже и си казва името ге-ко, ге-ко през няколко минути, за да не вземе случайно някой да заспи. Тя слиза в кухнята, за да се престраши да си измие зъбите с вода от бетонното корито в банята, студена вода, разбира се, защото бойлер никога не е имало. Усмихнатата домакиня я поздравява ведро с "Сабат манди!",което е индонезийския вариант на "Добро утро!" в буквален превод на "Честита баня!". Мис Тони, която е понаучила някоя думичка, разбира манди и казва "аааа, манди, но манди!" притрепервайки. Любезната, мила, сърдечна жена е силно смутена. На нейния език това значи "А,ааа добро, не е добро утрото!"

Рошавата неумита бяла жена започва да си мие зъбите с канче в мивката - оооо, ужас, да покажеш пред хората как си миеш зъбите, това е върховен срам, това е нечисто действие и съвпада с други хигиенни навици без нужда от пояснение. Цялото събудено семейство гледа недоумяващо сънената тролка.

Любезната домакиня пристъпва крачка напред и пита "Наси?", в превод "ориз за закуска?". Оооо, боже, пак ли ориз, изписва се на лицето на мис Тони, която от пет дни друго освен ориз не е яла и стомахът и е с плътността на бетоновоз. Разбира се, гримасата говори повече от хиляда думи и жената разбира, че оризът е отхвърлен категорично. "Нуудълс?!" пита тя с надежда и мис Тони се ухилва възторжено с бели зъби, клати глава в двете посоки и казва "Йес, нуудълс, йес!". Добре де, казваш йес, а главата ти показва ноу. Йес е кимане. Милата женичка вече не знае на какво да вярва, на очите си или на английския си. Предпочита първото. Какво ще я правим? С мъжа и се оттеглят притеснено на съвещание и решават, ще направим палачинки.

Палачинки се правели само на Коледа. Сега е август. Децата са в неистов възторг. Празник. Недоволната бяла жена е вдъхновила майка им да закъснее за работа и да прави палачинки. Ура! Осъзнала, че отново е сгафила сериозно, бялата жена се е оттеглила засрамено в стаята при гекото и се чуди в коя земя да потъне. Е, няма как. Слиза за закуска. На масата има куп прекрасни и ухайни палачинки, децата са седнали на ръцете си от нетърпение да започнат, но всички чакат гостенката, измита, сресана, с чисти зъби и с неловка усмивка.

Сяда културният хипопотам на масата, подканват я да си вземе палачинка и ... о, боже, тя посяга към купа и взема палачинка .... с лявата ръка. 

В света на тези хора лявата ръка е ... мръсната. Не обяснявам за какво се ползва. Край с палачинките. Плачи народе! Плачете и вие, деца! С палачинките е свършено. Те са омърсени. Никой не се докосва до тях. Останалото е ... мълчание и огромно чувство за вина и неуместност от бялата жена. Благодаря, нахраних се!

И така, потънала в озадачение и усещане за минно поле от гафове, бялата жена сяда на балкона си, който гледа към улицата. Опира босите си ходила до перваза, седнала на земята. В долната му част, разбира се. Ходилата. Единствената непокрита част от тялото и от кръста надолу. След не повече от няколко минути сърдита съседка започва да тропа на вратата. Защо съм ги обиждала- Да покажеш подметка или стъпало в Азия било равностойно на това да си свалиш гащите. Притеснената домакиня се качва и ме моли да прибера белите си копита.

И така, не минаха и петдесет минути и европейският динозавър извърши пет непростими културни обиди. Които осъзна на семинара за интеркултурна компетентност два часа по-късно.

Съвет - не правете като тази жена! Питайте, четете много преди да стъпите на чужда земя. Никой не знае, че вашият свят е различен!

Силата на Картичката

Има хубави. Има авторски. Има средни. Има трагични.

Но няма излишни.

Или както една жена каза "Дайте ми от тези, по-грозничките, че тях по-трудно ще ви ги купят".

Силата на картичката е като китайците. Има само три съставки в магията, но всяка сама по себе си е вулкан от енергия.

Първата съставка - Взаимността. Уюта да режеш хартийки, да лепиш звездички, да контурираш еленчета в кюпа на Делфинското творческо сборище във Виста. Да слушаш коледна музика през октомври, да ходиш на училище изцапан с глитър през ноември, да си целият в силикон през декември. Да пийваш чайче, да си бърбориш с приятели, да ... вярваш, че можеш да променяш света!

Втората съставка - Убедителността. Много хора събират пари за каузи в това щедро време за даряване, но Делфините са доста по-специални. "Ами как няма да купя картичка, такива са хубави тези деца! Така убедително говорят! Толкова им се радвам! Гордея се, че помагам!". Всички го казват. Спомням си за Красито, която бе погледнала някакъв татко с ангелските си очи и той беше пуснал 100 лева в касата, за Вилиана, която бе продала и табелката, защото и свършили картичките, за Калоян от вчера, който е омайвал на четири езика. Убедителността изисква да си убеден. А ние вярваме, че можем да променяме света!

И третата - Отговорността. Веднъж чух за благотворителен концерт, напълнил фестивалния комплекс и дарил за каузата ... 800 лева от събраните средства. Ние даряваме всички събрани средства. Не задържаме стотинка. Една жена донесе цяла торба с жълти стотинки. БНБ ги изброи - 52 лева. В касата са. Не задържаме стотинка, но цепим стотинката за материали - режем пуловери, правим елхички от рециклирана хартия, пазим изрезки. И пазим смени. Никога няма да забравя един от дните, в които Варна бе вледенена, нямаше транспорт, а едно момче по маратонки с премръзнали ръце без ръкавици дойде във Виста да вземе картички, че му свършили.

И така - десет години минаха. Вече всички правят картички. Но Делфинските са по-специални.
Силни! Ето какви китайски стени са изградили

„Съюз на слепите“ – 200 бели бастуна; мултифункционален принтер; 50 говорещи апарата за кръвно налягане; часовници; уреди за измерване при наливане на течност;
 УМБАЛ „Св. Марина“ – 5 плазмени телевизора към отделението за инфекциозни болести;
Обзавеждане и изрисуване на занималня за болни деца - телевизор, кухненски бокс, кожен диван, столове, маси, шкафове, играчки, компютър, ; Обзавеждане на специална стерилна стая за настаняване на пациенти с муковисцидоза,
Закупуване на жизнеспасяващ спирометър, сонди за вътрешно хранене и специални енергийни храни за деца болни от муковисцидоза;
 Училище за деца с нарушено зрение „Проф. д-р Иван Шишманов“ – оборудване на стая с компютри, бюра, телевизор, пералня със сушилня и мека мебел;
 Дневен център за деца и младежи с усмтвена изостаналост „Йоан Златоуст“ – оборудване на стая за ароматерапия; закупуване на пералня със сушилня;
 Отделение по неонатология към АГ болница Варна – жизнено важен уред да измерване нивото на кислород в кръвта на недоносените бебета;
 МБАЛ „Св. Анна“АД – ремонт, изрисуване, обзавеждане и закупуване на компютри и телевизори за стаята за игра в детското отделение.
 Дом за сираци "Княгиня Надежда" – ремонт на столовата; дарени 5000лв. за операция и изкуствено око на залято с киселина момиче от дома; платено висше образование на момче от дома на стойност 2500лв;
 Фондация „Радост за нашите деца“ - уреди за оборудване на стая за кинезитерапия и рехабилитация на деца с увреждания.

Една история с Обаче, Въпреки и Именно Защото

Аз съм Ентусиаст. Работлив Ентусиаст. Наивен Работлив Ентусиаст.

В България да си Ентусиаст е кауза. Когато работиш с деца. Но не и когато работиш с болници. С "институции". Тогава става мисия. Мисия Невъзможна.

Това е изживяната история за помрачения ентусиазъм, за неосъществените добри намерения и за желанието да продължим Въпреки и Именно защото.

Болницата е Университетската Варненска болница. Главният герой е подписаният на писмото.

В началото на миналата година Делфините започват да търсят кауза за поредното си грамадно добро дело. Майките на деца с церебрална парализа проплакват, че държавата е измислила клинична пътека за рехабилитация на децата им с много добри възможности, но Варненската физиотерапия не я прилага, защото няма оборудван кабинет. Ще помогнете ли да го оборудваме? Разбира се, усмихват се Делфините и запрятат ръкави. Помагат им десетки приятели и международни доброволци.

Майките получават официално писмо с подпис, че събраните средства ще бъдат изцяло изразходвани за обзавеждане на две стаи за бобат терапия на децата им. Колко пари ще трябват. Около 12 000 лева. ОК, това значи много картички нали. Почваме. А Българската Коледа ще дари локомат. Само Варна няма такъв. Чакали някой да им го поиска.

Аз лично направих около 2000 картички. Целият декември кухненската ми маса беше в силикон до малките часове на нощта. Семейството ми пое твовара на моята неистова заетост, а после здравето ми пое тежестта на неистовата умора. Изболедувах умората през януари.

Но ми бе по--трудно да изболедувам гнева и огорчението през февруари.

Среща с екипа на болницата. А, хубаво, събрали сте пари. Те за какво бяха? А, ами добре, ОБАЧЕ ние нямаме сключен договор за такава клинична пътека. Е, то не може така лесно да се сключват договори. Няма да стане.

Майките започват борба. Говорят с депутати. Общински съветници. Компромис има, болницата сключва договор за пътека.

Да, но ВЪПРЕКИ че имаме вече пътека, нямаме капацитет. Няма къде да ги настаняваме тези деца. Нямаме обучени специалисти. Нямаме намерение да ги обучаваме, защото някой ден ще налеем едни милиони в специална клиника за детска физиотерапия и тогава ще почнем да се занимаваме. Тези милиони ще са милиони, а не като вашите мизерни 15 000 лева. Вие какво си представяте?

Колко струва оборудването на този център. Не повече от 12 000 лева. Ние ги имаме. Само ни дайте стая и ще я обзаведем. Имаме и специалист. Обучаван в Англия. Тя може да обучи ваши физиотерапевти. Ама на вас кой ви каза, че нашите физиотерапевти искат да се обучават.

И така - до октомври, когато получаваме официален отказ от Университетската болница да приеме дарението, защото нямало как да го оползотвори.

Разгеле, намерихме друга болница. Частна. Ще направят стаята. Ще приемат децата по клинична пътека. Ще се погрижат за родителите им. Ще обучат лекарите си.

Поръчахме обзавеждането на стаята. От Турция и Полша. Ще пристигне може би след Коледа. Преговаряме за ниска цена за транспорт. Търсим връзки за по-изгоден транспорт. Цепим стотинката. Работим.

И ИМЕННО ЗАЩОТО Ентусиазмът е Мисия в тази Скована Държава, Делфините и аз отново правим картички. Този път за апаратура за новородени оставени бебенца в Дома за медико-социални грижи във Виница. И отново семейството ми вечеря картички.

Посолени с Наивен Неуморен Ентусиазъм!

Та Пи Ку или Таран по Китайски

Добре запознатите с прелестите на Мис Тони, знаят, че има една особена характеристика, която я доближава до Ким Кардашиан и всички други представители на средиземноморско-балканското телосложение - голямото --пе.

Или както казва духовитият и съпруг, "това е най-големият пън в семейното огнище".

Пън, пън, но докато по нашите ширини това е норма, в азиатския свят, това е голяма атракция. Във всеки салон за масаж жените възкликваха Оооо, Та Пи Куу, цъкаха многозначително и на Мис Тони и се искаше да си мисли, че е възторжено "ооо, голямо ..пе!". Може просто да са си мислили, че ги чака тежка работа, може ...

Няма значение, истината е, че това ТаПиКу свърши отлична работа в един проект за оцеляване, за който върви това кратко разказче.

Мис Тони и малката Джи Лу се самозаключиха извън апартамента на милионера Лин, за когото може да прочетете на друга страничка. Първата входна врата в луксозната кооперация, ок, отключва се с ключ, но втората, ооо втората е залостена. И какво да правят двете самотни момичета в големия град? Отидоха да нощуват на хотел. Чичото Лин потънал в дълбоката китайска провинция, никого друг не познават, най-близката приятелка е на два часа път с метро. Това е кармата на големия град --- когато си в беда и си сам - си сам.

На другата сутрин двете приятелки отново се помолиха на вратата на чичото милионер, която бе така здраво залостена, че дори и ключар да извикат, щеше да им обере джобните за следващите две седмици. А и китайският закон не разрешавал да се наемат услуги да се отключват чужди апартаменти, особено пък на милионери.

И в този момент на пълна безизходица, Силата навлезе в Мис Тони. Тя решително тръгна към вратата и ... мощно я подпря със страничен тласък на известното ТаПиКу. "Сезам, отвори се!" Дори и магичната фраза не бе необходима. Малкото китайско момиченце отвори широко малките си дръпнати маслинки...  ""You broke the door!" смаяно промълви тя.

Мис Тони пооправи полата, вдигна дясна вежда като Скалата и каза гръмко "ТаПиКу - КунгФу!"

Не, че след този тържествен момент на навлизане във Вавилон не последваха по-прозаични такива като ремонт на брава с ножица и треперене на летище да не бъде свалена от самолета по обвинение за Та Пи Ку Вандализъм.

Но, надяваме се Чичото Лин да не чете български блогове, китайските тайни служби още да не са се възстановили от шока и най-вече ТаПиКуто да е живо и здраво! Че още много работа го чака!

С китайци на море

Започвам с края на историята.

Седнах на пясъка и се разревах... Никога не бях виждала толкова хора. И толкова възторжени. Мъже с дрехи и детски пояси през кръста. Лелки с възглавнички на ръцете и рокли. Всички с телефоните си. В морето. През това останалите половин милион загряваха на плажа с гимнастика, за да ги сменят. В заградените от въжета петдесет квадратни метра вода. И всички бяха неописуемо щастливи!

Това бе краят на историята ми. Как седя на пясъка и не вярвам на очите си. 

А началото? Началото е обикновено. Записаха ме на екскурзия. 

Още в третия ден на китайското ми гостуване, любезните ми домакини се досетиха за немирния ми туристически нрав и решиха да ме почерпят с екскурзия до хубаво крайбрежно градче. Ооо, дааа, екскурзия ... обичам! И какви са забележителностите? Не знаете. Няма проблем. Сигурно е старо рибарско селце, сигурно има стари къщи със занаяти, сигурно изсушени като пергамент китайски баби ще нижат рибарски мрежи и оооох, какви снимки ще направя! Ще има ли екскурзовод! Прекрасно! Ама на китайски ли? Говори английски! Само на мен ще разказва! Какво повече да кажа! Шей Шей и Мис Тоо Нии е на ход!

Разбира се, че ако имах Гугъл щях да направя проучване на този уникален град, който ми предстои да разгледам. А ако имах фейсбук, ехей, ако имах фейсбук как щях да се похваля предварително колко интересно пътешествие ми предстои ... Но, това е Китай и Мис Тоо Нии още не е срещнала хакер, който да промени живота и. Това ще се случи чак на следващия ден.

И така, щастлива и ухилена Мис Тоо Нии е изпразнила паметта на телефона си и се е строила за екскурзия след като малката и китайска приятелка грижливо я е поверила на екскурзоводката и инструктирала да не се отделя от групата в никакъв случай. О, ами ако искам да отида на музей? Хм, ок!

И ето, започват да пристигат туристите. Мъже, жени, баби и дядовци. Всички с огромни гумени пояси през кръста. Надути! И сламени шапки. Ама то и на плаж ли ще се ходи? Е, аз ще пропусна плажа, ще наблегна на културната програма, цъкам си възторжено аз и сядам на първата седалка до екскурзоводката готова за индивидуална беседа.

Два часа момиченцето с микрофона чете имена и попълва декларации. Явно за да отидеш на екскурзия трябва много декларации да изпишеш, но какво да се прави, Китай е това, кога ще стигнем? Сега ще ядем ли? Добре, слизаме. Още два часа по магистралата. Може ли да подремна? Да не изпусна нещо важно. Добре, няма да изпусна.

Добре, пристигнахме ли! Ще ядем, добре. Ами кога ще ходим на музей. Няма ли да ходим. Ще излезем за вечеря да ядем ли. ОК, какви са забележителностите? Една миризлива сушена риба, която се продава само тук. Ами, добре, ще я пропусна. Ще си се разходя сама. Защо да не се разходя? О, спокойно, няма да се изгубя. Да, ще дойда за да отидем с автобуса на плажа.

И така, след като целият автобус дружно е седнал на кръгла маса с въртящ се поднос по средата и е унищожил огромно количество морска храна и най-вече прочутата миризлива риба заедно с мен, следват инструкции за два часа сън. А на когото не му се спи? Ще спи. Китай е това. После отиваме на плаж.

Добре де, ще спя. И на плаж ще отида. Ама като нямам пояс. Ще ми дадат декларация за липса на пояс. Добре, подписах я. А за липса на бански има ли декларация? Тук вече чувството ми за хумор бе в повече за горкото момиченце и аз чинно се строих на опашката пред автобуса, докато шофьорът лично инспектираше един по един пътниците дали имат пояси. Надути.

И ето го плажът. Първа гранична контрола. Военни с автомати. Втора гранична контрола. Военни с автомати. Будка за билетчета. Инструктаж как да познаят автобуса на връщане. Хайдее! В морето!!!

Ама къде е морето? Не се вижда! Защото в него има китайци. Вода не се вижда. Има един отрязък от воден басейн заграден с три въжета на дълбочина максимум до кръста, в който са влезли десетки хиляди китайци с дрехи и пояси. От другата страна на въжето кръстосват катери и лодка на бреговата охрана. Останалите половин милион може би са на плажа, отделени по автобуси и предприятия. Инструктор им показва загряваща гимнастика преди мокренето. Ръкомахат. Викат. Смеят се. Заливат се от щастие. И си правят снимки.

Някои от тях са дошли от хиляди километри, за да видят морето. Може би никога няма да го видят друг път. Някой са тук само за два дни. Като мен. И това са най-прекрасните два дни в живота им, за които ще се похвалят в предприятието.

А аз - любознателната варненка, която само до преди два дни се наслаждаваше на пустите дюни на Крапец и печеше кълките с бутилка изстудена бира в ръка, сега трябваше да отиде на другия край на земята НА ПЛАЖ.

За да разбере как хората са щастливи от това, което имат. Поне докато не дойде Тайфунът! Сирените завиха. Идва Тайфун! Бегом към автобуса. Връщаме се.