За едно облаче

Товa е ненaписaнaтa история нa едно Облaче. Бяло, пухкaво кълбенце от кaпчици водa, събрaли се зaедно неизвестно откъде и неизвестно докогa, но притеглени еднa към другa от Силaтa дa бъдaт Зaедно.

И тaкa, Облaчето се къпело в слънчевaтa светлинa и вярвaло, че е злaтно, оглеждaло сянкaтa си върху тучните поляни и рaзбирaло, че имa знaчение, оглеждaло се в очите нa хорaтa и се обърквaло понякогa - едни очи го гледaли тревожно, други - сърдито.

Имaло и очи ..., които го гледaли Омaяни. Зa тях припкaло облaчето! И тук, и тaм! Искaм дa ме зърнaт, искaм дa ги зърнa, искaм, искaм, искaм, пеело си то, но не знaело Едно...

Облaчето не знaело, че е и тук и тaм, зaрaди Негово Височество Вятърa. То си мислело, че припкa сaмичко, но Вятърът нaпрaвлявaл крилете му.

Рaзбрaло товa, когaто веднъж, без дa знaе зaщо, към него се устремили тъмни, грaдоносни облaци. "Зaщо? Зaщо при мен?", пискaло с тънкото си глaсче Облaчето, но думите му били зaглушaвaни от грохотa нa гръмотевици.

И тогaвa ... дошлa Светкaвицaтa и го пронизaлa прaво в сърцето. И ... нaшето облaче се стопило. Превърнaло се в милиони безбройни сълзички, които бaрaбaнили по чaдърите нa хорaтa, тропaли по стъклaтa нa прозорците им, изтичaли с кaлнaтa водa нa кaпчуците.

Но, не товa е крaят нa нaшaтa ненaписaнa история. Пекнaло слънцето и Облaчето отново скокнaло нa небето. Почти същото ...

Само небото им е граница

   Натрупан държавен дълг за около пет милиарда евро, похарчен за споменици, разбирай паметници.
   Най-големият кръст в света.
   Най-големият в света паметник на  Александър Македонски, и най-скъпият, естествено - за нескромните 8,3 милиона евро.
   Три плачещи върби в реката, внос от Нова Зеландия, стрували 250 хиляди евро.
   Белият дом, редом с Белведере чакат новия си съсед London Eye.
   Айфеловата кула все още е в идеен проект, но за Испанските стълби от Рим трябва да бъде изграден специален хълм на малкото незастроено късче от големия площад. Ще ги почват тия дни.
  Бикът от Уолстрийт пред магазин за обувки.
  Два моста с повече от петдесет бронзови статуи на всеки. Включително и на Никола Вапцаров.

  Това ли е македонската идентичност? Това ли е истинската възхвала на комитите, дали живота си за свободата на родния си край?

  Не. Това е копи-пейст синдрома на крадливите политици-грандомани. Отива премиерът в Ню Йорк, вижда Развилнелия се бик, вдига телефона и заръчва докато се върне, да го има. Вижда остров с три палми в Париж и понеже остров не се прави лесно в немирния Вардар, поръчва три върби в саксии насред реката. И това е само отвън. Предполагам, че спи в саркофаг, Клеопатра му смига в банята, а Пикасо го зове от стълбите.

 Добре, а къде е истинската Македония? Разбрахме, историята е сложна. Смесена е. Все по-смесена ще става. И все по-сложна.

  Албанците искат двуезичие. Обагрени в ярки слънца младежи реват с мощен глас "Ма-ке-дония!". На чаршията извива глас към небесата мюезинът, под чаршията пеят дружно другарите от ВМРО. Гърците се захванали да строят по-висок паметник на Александър. И за повече пари сигурно. Ако сервитьорът в заведението те помоли да говориш на македонски, повтаряш думите си по-високо и отчетливо на чист български и си разбран. Цар Самуил те гледа смутено от ъгъла на площада с многото паметници, сякаш иска да ти каже "Поседнах за малко". Пред заведение за сръбски плескавици и италианска кухня.

 Аз я намерих в сърцата на приятелите си. В гостоприемността на хората, които те изпращат с повече подаръци, отколкото си пристигнал. В умилителните думи, които топлят сърцето като мекиците на баба. Дечкото ми е приятел, внучето ми е племенник, девойката ми е гадже, картичката ми е билет. В кебапчето с каймак, в баницата със сланина, в баклавата с турско кафе. В камъните и дупките по чаршията, в пламенните песни в кафаната.

 Но най-вече я намерих в историята на прадядото на приятел, който пет пъти сменил униформата на войската, за която се бил. Започнал с турска, минал през сръбска, българска, пак сръбска, дали навлякъл македонска не разбрах. В историята на главната улица, построена заради желанието на турския паша да мине по централна улица от гарата до моста и после сменила името си пет пъти за по-малко от век. В хумора на хората, които те питат "Защо конят стои на задните си крака?" и си отговарят "Да видиш добре за какъв к.. са отишли парите ни".

  В топлото и родно чувство, когато всички се хванем на онова бавното, тежко хоро и запеем "Македонско девойче, пиле шарено".

В това да ти е шарено и мешано.

По македонски.

Да учиш Език с Небцето си

Това бе един от онези мои часове, за които, след като пораснат, децата ще казват "Ех, много странен беше този английски във Вистата. Няма да забравя как мис Тони ни кара да пием какао с черен пипер, индийско орехче, ванилия, канела, мед и даже сол. Ама не беше толкова гадно, всъщност!"

Защо го правя ли? Защото пътувам. И  зная, че езикът не е сам в главата. Помагат му сетивата.

Да възприемеш чужд език е смелост, която изисква отдаване. Приемане на реалността на Непознатото,  Неопитаното, Нетрадиционното. Да навлезеш в чужда култура и да изпиташ с небцето си тръпката да комбинираш неподозирани вкусове е обичайна част от бита на всеки истински пътешественик.

А какво е езикът, освен Пътешествие. И то изисква смелост, адаптивност и отвореност на всички сетива.

Затова в този час завързахме Очите и Разума и поднесохме на Небцето "познатото в танц с  неизследваното".

Този, който е изпил на един дъх горещ шоколад, за да открие, че вътре има някаква странна магийка, първо се е доверил, второ се е престрашил и трето се е потопил.

А междувременно учихме сложен урок за ацтеките и историята на Шоколада. Как да не се потопиш изцяло в магията му!

Децата на Новото време

Зоуи и Тео са мъничета. Българо-каталунски мъничета в Испания. Каката е на пет, а братчето на три и половина. С две думи - почти на "една възраст". Единственото, по което се отличават от българчетата е, че говорят ... четири езика.

Таткото им говори на каталунски, майка им говори на български, учителките в училище си слагат смешни очила и водят два дни в седмицата всичко на испански, а мама и татко им четат книжки само на английски и български.

И двамата ходят на две училища - голямото и малкото. Голямото е нещо като детска градина, но му казват училище. Малкото е английска школа за дребосъци.

Досега бях скептична към езиковото обучение на малчугани. Не виждах добрата система, която да ме вдъхнови, струваше ми се , че ученето на език в толкова ранна възраст може да бъде заменено с танци, спорт или друга игра. Сега виждам, че на тези трилингви, без да броим родния език, им се "играе на английски". И на мен ми се доигра и май от следващата година ще заиграя.

За друго ми е мисълта. Не за паркинга за колелета, на който Тео си оставя колелцето сутрин, не за свободата на свободногледаното дете да седне на улицата, да си събуе ботушчето, за да си оправи чорапчето. В БГ на такова дете щяха да му кажат " Колко пъти съм ти казвала ..." "Виж се на какво приличаш ...." и други по-немили неща.

Говоря за Децата на Новото време и за Океана от комуникация, в който навигират свободни от малки. И за неблагоразумието някои да пуснат котва и да "почват да учат английския" в осми клас!

Първата от две екзотични любовни истории с неочакван край

И двете са с приятелки. От онези, дето "краставите магарета през девет планини се надушват". Едната е германка, другата полякиня. Германката - слабичка и крехка, полякинята - едра и снажна. Имената им не казвам. Все пак, това е един достоверен колоритен момент от живота им. Да ги наречем Мила и Марта.

И така - Мила, германката, има дълга и напоителна любовна история с перфектния французин - галантен и елегантен мъж, със страст към романтиката и приключенията. Нещата вървят към олтара и младежът предлага на моята приятелка да я запознае с родителите си. Те, обаче, не живеят в уюта на Прованса, както всички предполагаме, а някъде на другия край на света ..На супердалечния и екзотичен остров МадаГАскар - поставете ударението на ГА, моля. Ще разберете защо накрая ...

Родителите са всепризнати лекари на острова. Заможни, почитани - перфектното гнездо на семейна хармония на другия край на света. Изпива се много вино, изяждат се много местни странности, гарнирани с френски вкус, и годежът е обявен. Щастливата двойка получава като подарък "Предсватбено пътешествие в джунглата с опитен водач".

Тук е мястото да спомена, че моята германска приятелка е видяла повече от половината свят. И то сама, с раница или най-много с приятелка. Катерила е какво ли не, спала е къде ли не, с две думи - има какво да си кажем ... Но, ... е алергична към комари.

А мадаГАскарките комари не питат кой зет, кой сват, кой на булката брат. Явно, предпочитат германската кръв пред френската, защото още на първата нощувка, милата Мила се оказва с 48 огромни пъпки само на едната ръка, а колко по тялото и тук там, където слънце не огрява, не питай. Годеникът е недокоснат от летящата напаст. Мила се побърква от сърбеж, но "Искаш ли да те почеша?" не се чува. И, о Боже, пъпките се надуват и образуват големи мехури, които вече не само сърбят, но и болят. И така - първата следгодежна нощ, моята смела приятелка, взема първото си смело решение. Вади швейцарското армейско ножче, полива го с годежния Джони и ... започва да пука мехурите и да ги залива един по един. ГАдост! Германски стоицизъм, ще кажете. Аз бих добавила - и френски непукизъм. Момчето е потънало в обятията на Морфей, Мила стиска зъби, полива голо месо с уиски и ... чака слънцето.

На другата сутрин слънце има и то, какво слънце. Мила е вече с 39 градуса температура. И така, вместо в луксозна къща на дърво, двойката е настанена в първата от местните ГАдни селски болници. Вливат и това онова, хранят я с това онова, разгеле, стъпва на краката си след няколко дни. Момчето не е APPY, "Сега ли пък намери да се разболееш? Да беше почакала да се приберем у дома. Нашите ще те излекуват много по-качествено!".

Добре, де , оздравях, да продължаваме, опитва се да се усмихне миличката Мила. Този ден трябва да прекосят една река. До реката има табела - не сваляй обувките. Да, но Саламандърът на моята приятелка е от най-високо качество, провървял е половината свят и го чака другата половина. Не може току така да го накисне. Сваля Мила обувките и презапва рекичката. Тази нощ всичко е наред.

За да открие, че на другия ден, ... от бедрото и дупчица си пробива и изскача червейче. После друга дупчица. От нея самата. Имало едни червейчета в тази рекичка които се забивали в нежни германски стъпалца и после почвали да се разхождат из тялото, да си снасят яйчица и да си дълбаят дупчици да видят небето. И в сърцето влизали даже ...

Сега вече историята завършва с хеликоптер, спешна хоспитализация при френските мама и тати, много тежки медикаменти и"Сбогом МадаГАскар!". Оревоар, мон ами!".

Някой казват, че трябва да изядеш една торба сол с някого, за да се омъжиш за него. Гарнирана с уиски и животинки, бих добавила.

Сега разбрахте ли, защо ударението е на ГА?

Котешки истории

Котешко ми е.

Наблюдател съм на ... може би последния епизод в живота на най-топлото, меко и гальовно същество, с което Господ ни е срещал - нашето черно кокиченце, петият елемент на нашето семейство - мъдрият, добър и достоен Фисьо. Виждам какви са законите на старостта - усамотение, нежелание за нов приток на сили и поглъщане на храна, понасяне на болка, потъване в собствен свят - явни стъпки към житейски финал.

Страдаме. И се възхищаваме. И мълчим. Няма нужда от думи и затова не продължавам за това ...

Темата ми е за едни други котета. Казват, че Котката те осиновява, а не ти нея. Ако някой някога ми бе казал, че варненски котета ще осиновят германско семейство, бих сметнала, че това е начало на детска приказка. Е, на истинска приказка е. И в началото и стои Добрата Фея - Котешкия Ангел - Мис Ели.

Преставете си - слънчев септемврийски ден. Един си трака на компютъра, друг си пише на дъската, трети говори по телефона. За Виста това е един работен ден. В един момент през отворения прозорец влиза бременна котка, сгушва се под масичката в офиса и ... започва да ражда.

Едва успяхме да подпъхнем един кашон. За по малко от час се родиха шест мокри, слепи мишчици. На шестото не му бе писано да живее, но двете големи рижави братчета веднага най-стратегическото място за бозаене, другите три мишлета и те успяха да докопат млекце и така ... след един час във Виста се "записаха" пет мокри мишлета и една изморена мама. Един клиент влезе в офиса и ние му казахме "Внимавайте, в краката ви има новородени котета."

Ами сега! Поне три месеца трябваше да ги пазим. Къде? Всички живеем в малки апартаменти, всеки има я котка я куче, някои имат по няколко и от двете. И се сетихме за шест прекрасни момичета от четири страни - нашите сърцати доброволки Лина, Лиа, Мод, Мая, Селия и Каролина.
"Хей, момичета, обичате ли котета? "Оооо, много обичаме! Ама да не сте алергични към котета? Хммм не, не сме алергични. Ама малки слепи котета обичате ли? Амии, даа, защо не, обичаме! Е, добре, след малко ще ви донеса шест!"

И така, отново час по-късно кашонът бе доставен на доброволките. Когато човек е дошъл да помага със силата на сърцето си, дали ще помага на котета или на деца в нужда е все едно. Шестте котешки Ангели се захванаха с малкия зоопарк.

В началото кашонът им беше като телевизор, сядаха и го гледаха хипнотизирани с часове, а после, когато от телевизора започнаха да изскачат малките топчици и да спят върху тях заедно с мамата, когато въздухът се насити с аромат и разни други неща, пренесохме тримесечните юначета и мамата в офиса на фондацията. Там готвехме с децата от дома, катереха се по вратовете и главите ни, по масата задължително и дойде време да мислим как да ги раздадем.

Разбира се, навън бе зима. Не толкова люта като сегашната, но зима. И двете малки братчета развиха тежко неврологично заболяване - силен тремор. Особено едното- Чорапчето - се клатеше като въртележка. И какво стана - появи се приятелка, която ни даде координатите на фондация "Animal Hope" Добрите хора в нея намериха немско семейство, което искаше нашите котета. Купиха билет на рижавите братчета и майка им за Германия. Друга добра жена осинови шареното сестриче. И двете - болничките са в дома на Котешкия Ангел - мис Ели. Вече са големи, шишави котки. Пак се клатят, но това не им пречи да лапат и всичко останало.

Всички участници в тази история са спасени. И ние също - спасихме Вярата си в Хората. И в Котките.

Само на децата от дома за сираци не можахме лесно да обясним, че котета са осиновени, а ...

Трагикомична история за Пет Грамадни културни гафа за по-малко от 50 минути

Връщам лентата три години назад. И споделям горчив опит, който трябва да влезе в учебниците по етикет като "Не правете като тази бяла жена!"

Индонезия. Семаранг, милионен град в многомилионна държава от етични и толерантни мюсолмани. Мис Тони, обаче, е настанена в къщата на семейство католици, които държат коледната елха през юли, водят я в църква в неделя и пеят Аллах е велик в католически вариант и ... се стараят да направят всичко, което гостоприемството повелява, за да може тази рошава бяла жена да се почувства спокойна.

Закуска. Рошавата бяла жена цяла нощ се е борила с комарите, стоновете на имама от близката джамия в четири сутринта и гекото, гущер, който ей така на, си живее в стаята под леглото, но даже и си казва името ге-ко, ге-ко през няколко минути, за да не вземе случайно някой да заспи. Тя слиза в кухнята, за да се престраши да си измие зъбите с вода от бетонното корито в банята, студена вода, разбира се, защото бойлер никога не е имало. Усмихнатата домакиня я поздравява ведро с "Сабат манди!",което е индонезийския вариант на "Добро утро!" в буквален превод на "Честита баня!". Мис Тони, която е понаучила някоя думичка, разбира манди и казва "аааа, манди, но манди!" притрепервайки. Любезната, мила, сърдечна жена е силно смутена. На нейния език това значи "А,ааа добро, не е добро утрото!"

Рошавата неумита бяла жена започва да си мие зъбите с канче в мивката - оооо, ужас, да покажеш пред хората как си миеш зъбите, това е върховен срам, това е нечисто действие и съвпада с други хигиенни навици без нужда от пояснение. Цялото събудено семейство гледа недоумяващо сънената тролка.

Любезната домакиня пристъпва крачка напред и пита "Наси?", в превод "ориз за закуска?". Оооо, боже, пак ли ориз, изписва се на лицето на мис Тони, която от пет дни друго освен ориз не е яла и стомахът и е с плътността на бетоновоз. Разбира се, гримасата говори повече от хиляда думи и жената разбира, че оризът е отхвърлен категорично. "Нуудълс?!" пита тя с надежда и мис Тони се ухилва възторжено с бели зъби, клати глава в двете посоки и казва "Йес, нуудълс, йес!". Добре де, казваш йес, а главата ти показва ноу. Йес е кимане. Милата женичка вече не знае на какво да вярва, на очите си или на английския си. Предпочита първото. Какво ще я правим? С мъжа и се оттеглят притеснено на съвещание и решават, ще направим палачинки.

Палачинки се правели само на Коледа. Сега е август. Децата са в неистов възторг. Празник. Недоволната бяла жена е вдъхновила майка им да закъснее за работа и да прави палачинки. Ура! Осъзнала, че отново е сгафила сериозно, бялата жена се е оттеглила засрамено в стаята при гекото и се чуди в коя земя да потъне. Е, няма как. Слиза за закуска. На масата има куп прекрасни и ухайни палачинки, децата са седнали на ръцете си от нетърпение да започнат, но всички чакат гостенката, измита, сресана, с чисти зъби и с неловка усмивка.

Сяда културният хипопотам на масата, подканват я да си вземе палачинка и ... о, боже, тя посяга към купа и взема палачинка .... с лявата ръка. 

В света на тези хора лявата ръка е ... мръсната. Не обяснявам за какво се ползва. Край с палачинките. Плачи народе! Плачете и вие, деца! С палачинките е свършено. Те са омърсени. Никой не се докосва до тях. Останалото е ... мълчание и огромно чувство за вина и неуместност от бялата жена. Благодаря, нахраних се!

И така, потънала в озадачение и усещане за минно поле от гафове, бялата жена сяда на балкона си, който гледа към улицата. Опира босите си ходила до перваза, седнала на земята. В долната му част, разбира се. Ходилата. Единствената непокрита част от тялото и от кръста надолу. След не повече от няколко минути сърдита съседка започва да тропа на вратата. Защо съм ги обиждала- Да покажеш подметка или стъпало в Азия било равностойно на това да си свалиш гащите. Притеснената домакиня се качва и ме моли да прибера белите си копита.

И така, не минаха и петдесет минути и европейският динозавър извърши пет непростими културни обиди. Които осъзна на семинара за интеркултурна компетентност два часа по-късно.

Съвет - не правете като тази жена! Питайте, четете много преди да стъпите на чужда земя. Никой не знае, че вашият свят е различен!