Моята дъщеря е устата.
С това си вади хляба. Великолепен юрист е. Защитава със зъби и нокти всяка кауза, в която вярва. Намира и изстрелва богат арсенал от аргументи, облечени в категорични и ясни послания. От малка може да прави това много добре. И реализира детската си мечта. Ние се гордеем с това!
Аз също съм устата.
С това си вадя хляба. И аз знам как да използвам думите, така че да се забиват в целта. Знам как и да говоря без думи.
Но понякога в целта двете стрели се сблъскват. Едната се забива в другата.
В десятката.
Тогава трябва да извадим стрелите. Всяка доволна от собствения си мерник.
Но халосана от мерника на другата.
Противоположностите се привличали. А еднаквостите?
Те се обичат.
Със силата на опънатата си тетива.
Трудно е да разхлабиш лъка. И да извадиш мехлема.
На другите думи. На прошката. На приемането. На признаването.
Не защото не ги знаеш. Или не можеш да намериш най-добрите. А защото си омагьосан от ускорението.
Или просто да се откажеш да стреляш.
И да се предадеш на другата страна на Устата - на Усмивката!
Моята дъщеря има прекрасна Усмивка! Като моята е. Грее.
Но това е Нейната Усмивка! На нейните избори. На нейните постижения. На нейните цели.
Да грее! Да се усмихва!
Здрава да е!
Честит Празник, Еличе!
