Да обикнеш Франкенщайн

Виждам надигащатата се вълна на обществен ропот. В дните около Хелоуин полемиката е нажежена до бяло и мнозина чувстват синовен дълг към ценности и традиции да се вълнуват публично, да бранят бащино огнище, да подпишат петици и да роят постове.

Не ми се спори за това. Спорих преди години. Сега просто разказвам истории, пея песни, играя игри и се забавлявам с деца. И не мога да се наситя на блясъка в очите им, на отворените им уста, на наостреното внимание за всеки детайл.

Днес разказвах за Франкенщайн. Разказах на много групи една и съща история, но с различен набор от думи. И след всяка от тях потъвах в океана на детската мъдрост и съпричастие.

Повечето хора знаят част от историята - за отвратителното чудовище, създадено от самовлюбения доктор. Мери Шели, обаче, не е искала да стигне дотук.

Чудовището Франкенщайн е било осъдено да живее живот в самота, заради ужасната си вънщност, да няма шанс за създаде семейство, да бъде слуга на господар и роб на зловещия си вид. Само един сляп овчар го е приел да живее около него и е проявил спокойствие и привързаност, докато зловещият мъж е търсел човешка близост и топлота, а в замяна предлагал грижи. Добротата му била горчиво наказана, когато се втурнал да спаси давещата се дъщеря на овчаря. Видяли го селяните, развилняли се, че е страховит и грозен и го обвинили, че иска да я отвлече. Пребили го и го захвърлили като куче.

Историята остава с отворен край, когато чудовището моли създателя си да го унищожи, защото не му е съдено да намери любов в този свят. Мери Шели го прокужда на самотен айсберг далеч от студения света на хората, в затвора на собственото си безсмъртие.

Как  усещат тези теми децата? Това е една огромна морална драма с много гледни точки. Дали докторът е единствено виновен? Ако да, защо? Каква вина носи чудовището? Имали ли са друг начин да постъпят селяните? А овчарят - дали би обикнал чудовището, ако не беше сляп? Не е ли могло момичето да го спаси? Трябвало ли е докторът да отговори на молбата му и да му създаде жена?

Да, говорим за това на английски. С една от много напредналите групи направихме съдебен процес с адвокати на защитата, свидетели, прокурор, съдия и необходимата правна лексика. С по-малките хлапета пишем история на българо-английски, която постоянно ще обновяваме, докато стане изцяло на английски. С други пък пишем истории през гледната точка на героите - вече само на чуждия език, разбира се

Ето защо не искам да робувам на стереотипи и да затварям вратата на Хелоуин, заради фасадата от зловещи образи, плашещи форумното родителство. За мен зловещото е част от живота, то е тъмната страна,в която се заражда светлината, то е вулканът от детско въображение и огромен фонтан от идеи за споделяне.

Хелоуин не е това, което е! 

Бабата на Джилу

Бабата на Джилу е на 90 години. И не може да готви. Защо? Защото никога не е готвила.

Но как така?

В Китай, където дори и закуската минава през тигана, където всичко, което мърда се яде, където ястията се приготвят за минути и оставят спомен за години.

Защо да не готви?

Защото винаги е имало кой да готви за нея. И това е бил - съпругът и. Нейният ратай.

Не, това не е ултрафеминистка история. Това е една любовна драма в стил Къщата на Духовете на Исабел Алиенде.

Действието се развива преди деня, който променя Китай завинаги. Променя и съдбите на двама млади. Денят на Възхода на Председателя Мао.

Бабата на Джилу е единствената дъщеря на богат земевладелец. За Поднебесната империя дъщерите нямат значение. Синовете продължават рода. Имената на мъжете се изписват с калем на плочици, които обожестяват предшествениците в храмовете. С края на мъжките имена идва и краят на небесната закрила. За този мъж краят идва три пъти.

Първият път. Когато разбира, че никога няма да има мъжки наследник.
Вторият - когато красивият, работлив и напорист ратай избягва с красивата му дъщеря.
Третият - когато червените селяни превземат неговия свят и го разстрелват като враг на народа.

Имал е малкото щастие да не види и четвъртия. Зетят му, когото успява да се смири и признае преди сгромолясването на червеното небе върху стария свят, става партиен секретар.

А бабата на Джилу? Нима така успява да избегне злочестата участ на богатия си баща?

Нищо подобно. Малката, крехка, красива булка на партийния секретар е Наказана. Не от него, а от другарите му. Всеки ден в продължение на една година тя трябва да носи дървена табела на шията си "Аз съм враг на народа!", да търпи слюнката и ругатните на синедрешковците, да преглъща обидите. И да работи на смени по 12 часа във фабрика в следващите 50 години от живота си.

А вечер, когато се завърне в къщи, съпругът и да и измие краката и да и среше косата, да и поднесе вкусната купичка с ориз, която е приготвил за нея и да се опита да я утеши. Да я погледне с обожанието, с което я е видял за първи път в двора на баща и и да и даде силите ... да изтърпи това, което трябва да бъде изтърпяно.

Така е устроено времето в Китай. Никой не може да възроптае срещу теглото, което трябва да изтърпи. Единственото, което му остава е да потъне в кадифето на нечие сърце, зад затворената врата и прозорци на дома си, в света си от непостигнати идеали и копнеж по човешка топлота.

Сега съпругът и вече е на небето. Но тя никога не е сготвила и една купичка с ориз. Защото това е било Негов Дълг към Нея.